— Ами къде ще го сложа? — попита бабата.
— В склада, разбира се — малко ядосано каза гърбоносият.
— Ами кой ще отговаря?
— Наина Киевна!… — гръмогласно като провинциален трагик извика гърбоносият, хвана бабичката под ръка и я поведе към къщата.
Чуваше се как спорят: „Но нали се разбрахме?…“ — „… Ами ако задигне нещо?…“ — „По-тихо де! Той е програмист, разбирате ли? Комсомолец! Учен!…“ — „Ами ако вземе да цъка?…“
Обърнах се стеснително към Володя. Володя се кискаше.
— Неудобно ми е. — казах аз.
— Не се тревожете. Всичко ще се нареди…
Той искаше да каже нещо, но в този момент бабичката страшно се развика: „Ами дивана, дивана!…“ Трепнах и казах:
— Вижте какво, ще си отида, а?
— И дума да не става! — решително каза Володя. — Всичко ще се нареди. Чисто и просто бабичката иска възнаграждение, а ние с Роман нямаме в себе си пари.
— Аз ще платя — казах. Сега вече ми се искаше да си тръгна. Не можех да понасям така наречените житейски колизии.
Володя започна да клати глава:
— Нищо подобно. Ето го, идва вече. Всичко е наред.
Гърбоносият Роман дойде при мене, хвана ме за ръката и каза:
— Всичко е наред. Да вървим.
— Слушайте, неудобно е някак си — казах аз. — Тя в края на краищата не е длъжна…
Но ние вече вървяхме към къщата.
— Длъжна е, длъжна е — повтаряше Роман.
Заобиколихме дъба и спряхме пред задния вход. Роман бутна тапицираната с изкуствена кожа врата и ние се намерихме в просторно и чисто, но лошо осветено антре. Старицата ни чакаше, сложила ръце на корема си и свила устни. Като ни видя, тя заядливо избоботи:
— А разписката още сега!… Тъй и тъй: приех това и това, от еди-коя си, която предаде горепосоченото на долуподписания…
Роман леко зави и влязохме в определената за мене стая. Тя представляваше прохладно помещение с един прозорец, закрит с басмено перденце. Роман каза наставнически:
— Разполагайте се и се чувствувайте като у дома си.
Бабичката от антрето веднага заядливо попита:
— Ами да не би да цъка?
Без да се обръща, Роман кресна:
— Не цъка! Казах ви — няма зъби.
— Тогава хайде да напишем разписката…
Роман вдигна вежди, взе да пули очи, озъби се и разтърси глава, но все пак излезе.
Аз се огледах. В стаята имаше малко мебели. До прозореца — масивна маса, покрита със стара сива покривка с ресни, пред масата — еднокрако столче. До голата дървена стена имаше широк диван, на другата стена, облепена с разнокалнбрени тапети, висеше закачалка с някви стари дрехи (ватенки, оръфани шуби, скъсани кепета и ушанки). В стаята имаше голяма руска печка, която блестеше — току-що беше варосана, а в ъгъла срещу нея висеше голямо мътно огледало с олющена рамка, подът беше измит и покрит с черги на ивици.
Зад стената се боботеше на два гласа: старицата боботеше на една нота, а гласът на Роман ту се повишаваше, ту се понижаваше. „Покривка, инвентарен номер двеста четиресет и пет…“ — „…запишете и всяка дъска от пода!…“ — „Кухненска маса…“ — „…Печката ще запишете ли?…“ — „Трябва да има ред… диван…“
Отидох до прозореца и дръпнах перденцето. Навън се виждаше дъбът, друго нищо. Взех да разглеждам дъба. Сигурно беше много старо дърво. Кората му беше сива и някак си мъртва, а чудовищните корени, които се показваха от земята, бяха покрити с червени и бели лишеи. „Запишете и дъба!“ — каза зад стената Роман. На перваза на прозореца имаше дебела зацапана книга. Прелистих я разсеяно, отдалечих се от прозореца и седнах на дивана. И веднага ми се приспа. Сетих се, че днес карах колата четиринадесет часа, че май не трябваше толкова да бързам, че гърбът ме боли, а в главата ми всичко се е объркало, че в края на краищата не ме интересува тази досадна бабичка и дано всичко свърши по-бързо, та да мога да си легна и да заспя.
— Край — каза Роман, който застана на вратата. — Формалностите свършиха. — Той размаха ръка с разперени пръсти, изцапани с мастило. — Наш’те пръстчета се умориха: работиха, работиха… Лягайте си. Ние си отиваме, а вие си лягайте спокойно и спете. Ами какво ще правите утре?
— Ще чакам — флегматично отговорих аз.
— Къде?
— Тук. И пред пощата.
— Утре сигурно няма да заминете?
— Утре едва ли… Най-вероятно в други ден.
— Тогава пак ще се видим. Нашата любов е напред — усмихна се той, махна с ръка и излезе. Помислих си лениво, че трябваше да го изпратя и да се сбогувам с Володя и си легнах. Но веднага в стаята влезе старицата. Станах. Старицата известно време внимателно ме гледаше.
— Страх ме е, драги, че ще започнеш да цъкаш — каза тя разтревожено.
— Няма да цъкам — казах аз уморено. — Ще спя.