— Лягай тогава и спи… само че дай си ми паричките и спи…
Бръкнах в задния джоб на портмонето.
— Колко искате?
Старицата вдигна очи към тавана.
— Да сложим една рубла за стая. Половин рубличка за чаршафите — те са мои, не са държавни. За две нощи излиза три рубли… А пък колко ще прибавите от себе си — за безпокойството значи, не зная…
Подадох й пет рубли.
— От мене засега една рубла — казах аз, — а после ще видим.
Старицата бързо грабна парите и си тръгна, като мърмореше нещо за рестото. Нямаше я доста време и вече ми се искаше да махна ръка и на рестото, и на чаршафите, но тя се върна и нареди на масата купчина мръсни копейки.
— Ето ти рестото, драги — каза тя. — Точно рубличка, може да не ги броиш.
— Няма да ги броя — казах аз. — Какво става с чаршафите?
— Сега ще ти постеля. Ти излез на двора, поразходи се, а аз ще ти постеля.
Излязох и извадих цигарите. Слънцето най-после беше залязло и беше започнала бялата нощ. Някъде лаеха кучета. Седнах под дъба на една забита в земята малка пейка, запалих и започнах да наблюдавам бледото беззвездно небе. Отнякъде безшумно се появи котаракът, погледна ме с флуоресциращите си очи, после бързо се покатери на дъба и изчезна в тъмния листак. Веднага забравих за него и трепнах, когато той се разшава някъде над мене. Върху главата ми се посипа боклук от дървото. „Да те…“ — казах аз гласно и взех да се изтърсвам. Страшно ми се спеше. От къщата излезе старицата, без да ме забележи, и се помъкна към кладенеца. Схванах излизането й, че леглото ми е готово, и се върнах в стаята.
Опасната бабичка беше ми постлала на пода. А, няма да мине, помислих си, затворих вратата с резето, преместих постелята на дивана и започнах да се събличам. От прозореца идваше слаба светлина, на дъба шумолеше котаракът. Разтърсих глава, за да махна от косите си боклука. Боклукът беше странен, неочакван: едри сухи рибешки люспи. Твърдо ще ми бъде, помислих си аз, строполих се на възглавницата и веднага заспах.
Втора глава
…Запустялата къща се превърна в бърлога на лисици и язовци. И затова тук могат да се появяват странни таласъми и призраци.
Събудих се посред нощ, защото в стаята ми двама души едва чуто си шепнеха. Гласовете много си приличаха, но единият беше малко по-сподавен и пресипнал, а другият издаваше крайно раздразнение.
— Не хъркай — шепнеше ядосаният. — Можеш ли да не хъркаш?
— Мога — обади се сподавеният и закашля.
— По тихо де… — изсъска ядосаният.
— Дразни ме — обясни сподавеният. — Сутришна тютюнджийска… — Той отново се разкашля.
— Махни се оттук — каза ядосаният.
— Няма значение, той спи…
— Кой е той? Откъде се взе?
— Откъде да зная?
— Ама че неприятно… Просто феноменално не ми върви.
На съседите пак не им се спи, помислих си аз в полусън. Представих си, че съм си в къщи. Съседи ми бяха двама братя физици, които страшно обичаха да работят нощем. Към два часа след полунощ им се свършваха цигарите и тогава те се вмъкваха в моята стая и започнаха да търсят, да бутат мебелите и да се карат помежду си.
Грабнах възглавницата и я запратих в тъмнината. Нещо шумно се събори и отново стана тихо.
— Върнете ми възглавницата — казах аз — и се махайте. Цигарите са на масата.
Собственият ми глас ме събуди окончателно. Седнах. Някъде монотонно лаеха кучета, в другата стая старицата хъркаше страшно. Най-после си спомних къде се намирам. В стаята нямаше никого. В мъждивата светлина видях на пода възглавницата и парцалаците, паднали от закачалката. Бабата ще ми откъсне глвата — помислих си аз и скочих. Подът беше студен и аз стъпих на черджетата. Бабата спря да хърка. Аз притихнах. Дъските на пода леко пукаха, в ъглите нещо хрупкаше и шумолеше. Бабата оглушително изсвири и отново захърка. Дигнах възглавницата и я хвърлих на дивана. Парцалаците миришеха на куче.
Закачалката се беше откъснала от гвоздея и висеше на една страна. Оправих я и започнах да прибирам дрехите. Но щом окачих и последната стара манта, закачалката отново се откъсна, изшумоля по тапетите и увисна на един гвоздей. Бабата престана на хърка и аз плувнах в студена пот. Някъде наблизо закукурига петел. На супа да станеш, помислих си аз с омраза. Старицата в другата стая започна да се върти, пружината скърцаше и тракаше. Зачаках, застанал на един крак. На двора някой каза тихичко: „Време е да спим, заседяхме се днес с теб“. Гласът беше млад, женски. „Щом трябва да спим, да спим.“ — обади се друг глас. Чу се провлачена прозявка. — „Няма повече да се къпем днес, нали?“ — „Студено е нещо. Хайде да нанкаме.“ Стана тихо. Бабата заръмжа и замърмори и аз предпазливо се върнах на дивана. Утре сутринта ще стана по-рано и всичко ще оправя…