— Хай да го… — каза един добре обработен мъжки глас. — В едно царство, в едно господарство имало цар на име… Мя-у … То в края на краищата не е важно. Да речем, мя-у… Полуект… Той имал трима синове. Първият… мя-у… Третият бил глупак, а пък първият?…
Снишавайки се като войник под обстрел, аз се промъкнах до прозореца и надникнах. Дъбът си беше на място. С гръб към него, дълбоко замислен стоеше на задните си лапи котаракът Василий. В зъбите си стискаше водна роза. Котаракът гледаше в краката си и провлечено говореше: „Мя-у…“ След това тръсна глава, сложи предните си лапи отзад и леки приведен като доцент Дубино-Княжницкин на лекции, с равномерни крачки се отдалечи от дъба.
— Добре… — говореше котаракът през зъби. — Имало едно време един цар и една царица. Царят и царицата имали син… мя-у… глупак, естествено…
Котаракът ядосано изплю цветето, намръщи се и си избърса челото.
— Отчайващо положение — проговори той. — Помня само туй-онуй! „Ха, ха, ха! Ще има какво да си хапнем: коня на обяд, юнака на вечеря…“ Откъде ли беше това? А Иван, нали разбирате, глупакът, отговаря: „Ех, ти, отвратително чудовище, не си хванало белия лебед, пък ядеш!“ След това естествено — една желязна стрела и трите глави падат, Иван измъква трите сърца и ги откарва, кретенът му с кретен, в къщи на майка си. Ама че подарък! — Котаракът сардоническн се разсмя, след това въздъхна. — Има и една такава болест — склероза. — съобщи той.
Той отново въздъхна, зави обратно към дъба и запя: „Кра-кра, дечица мои. Кра-кра, пиленца мои. Аз… мя-у… със сълзи ви поих, по-точно храних…“ Той за трети път въздъхна и известно време вървя мълчаливо. Като се изравни с дъба, изведнъж немузикално завика: „Не си дояждах сладкия залък!…“ В лапите му изведнъж се появи масивна цитра — дори не забелязах откъде я беше взел. Той яростно удари с лапа по цитрата и дърпайки с нокти струните, завика още по-силио, сякаш се мъчеше да заглуши музиката:
Той млъкна и известно време вървя като само дрънкаше по струните. После тихичко, неуверено запя на украински:
Той се върна при дъба, опря до него цитрата и се почеса със задния крак по ухото.
— Труд, труд и труд — каза той. — Само труд!
Той отново сложи лапи отзад и тръгна, мърморейки, вляво от дъба:
— До ушите ми стигна слух, о велики царю, че в славния град Багдад имало един шивач на име… — Той застана на четири крака, изви гръб и злобно засъска. — В тези имена хич не ме бива! Абу… Али… някои си ибън еди-кой си… Добре де, да речем, Полуект, Полуект ибн… мя-у… Полуектов… Обаче не помня какво е ставало с този шивач. Кучета го яли, да започнем друга…
Аз лежах по корем на прозореца и примрял наблюдавах как злочестият Василий броди около дъба ту надясно, ту наляво, мърмори, кашля, вие, мяука, застава от напрежение на четири крака — с една дума, страшно се мъчеше. Диапазонът на неговите знания беше грандиозен. Нито една приказка и нито една песен той не знаеше повече от половината, но затова пък те бяха руски, украински, западнославянски и немски, английски, според мене, дори и японски, китайски и африкански приказки, легенди, притчи, балади, приспивни песни, романси, частушки и припевки. Склерозата го вбесяваше. Няколко пъти той се спуска към дънера на дъба, дереше кората с нокти, съскаше и плюеше, а очите му святкаха като на дявол и пухкавата му опашка, дебела като цепеница, ту стърчеше към небето, ту трескаво се гърчеше, ту го удряше по хълбоците. Но единствената песничка, която той изпя до края, беше „Врабчо-дебеланчо“, а единствената приказка, която разказа докрай, беше „Къщата, която Джек построи“, преведена от Маршак, макар и с някои съкращения. Постепенно, явно от умора, говорът му придобиваше все по-определен котешки акцент. „А в полето — пееше той — плугче ходи… мя-у… а-… мя-а-а-у!… А след плуга… мя-а-а-у… господ ходи…“ В края на краищата той съвсем се умори, седна си на опашката и поседя така, навел глава. След това тихо, жално измяука, взе цитрата под мишница и на три крака бавно закуцука по росната трева.