Изправи се, отиде до прозореца и погледна навън.
Паркингът беше празен.
Залови се да избута чиновете до стената, като освободи центъра на стаята. Сетне извади парче тебешир от чекмеджето на бюрото си и следвайки точно диаграмата от книгата, начерта петоъгълник на пода.
Задъхан, изгаси осветлението, взе в ръка всичко, което беше донесъл, и зарецитира:
— Отче на мрака, от сърце и душа те моля — чуй ме! Аз съм този, който ти обещава жертвоприношение, аз съм този, който моли за милостта ти, аз съм този, който иска отмъщението на лявата ръка. Донесъл съм кръв като залог, че ще изпълня обещанието си и ще извърша жертвоприношението.
Той отвори бурканчето от фъстъчено масло и плисна кръвта в центъра на петоъгълника.
Нещо се случи в тъмната класна стая. Невъзможно бе да се определи точно какво, но въздухът натежа. Беше толкова плътен, че сякаш гърлото на Джим се напълни със стоманени стърготини… Настъпи мъртвешка тишина, в която се долавяше невидимо присъствие.
Младият мъж изпълни всички ритуали, описани в книгата.
Изведнъж се почувства странно, както по времето, когато с класа си бе посетил електростанция — тогава имаше усещането, че въздухът е зареден с електричество и вибрира. Внезапно дочу тих глас, който му се стори особено неприятен:
— Какво искаш?
Джим не можеше да прецени дали действително е чул думите или така му се е сторило. Все пак произнесе две изречения.
— Молбата ти е скромна. Какво предлагаш в замяна?
Джим изрече две думи.
— И двата — прошепна гласът. — На лявата и от дясната. Съгласен ли си?
— Да.
— Тогава ми дай обещаното.
Младият мъж отвори джобното ножче, сложи дясната си ръка върху бюрото и с четири удара отряза показалеца си. Кръвта обагри попивателната хартия. Той изобщо не усети болка. Изблъска пръста встрани и прехвърли ножчето в другата си ръка. Отрязването на левия показалец се оказа по-трудно. Дясната ръка с липсващия пръст беше като чужда и той непрекъснато изпускаше ножчето. Накрая нетърпеливо изръмжа, захвърли го, пречупи костта и изтръгна пръста от ставата. Взе и другия и ги хвърли в петоъгълника. Проблесна светлина, подобна на старомодна фотографска магнезиева лампа. Джим забеляза, че няма дори следа от дим, нито от миризма на сяра.
— Какво си донесъл?
— Снимка и парче плат, просмукано с неговата пот.
— Потта е скъпоценна — отбеляза гласът и в него се долови такава алчност, че Джим потръпна. — Дай ми ги.
Младият мъж ги запрати в петоъгълника. Отново проблесна светлина.
— Ще свършат работа — произнесе гласът.
— Стига да дойдат — прошепна Джим.
Но не получи отговор; дори да бе съществувал, гласът бе замлъкнал. Младият мъж се наведе към петоъгълника на пода. Снимката все още беше там, но бе почерняла и обгорена. Лентата беше изчезнала.
От улицата се дочу шум — отначало бе едва доловим, сетне се засили. Някаква кола зави по „Дейвис Стрийт“ и се приближи към училището. Джим наостри уши, за да чуе дали ще отмине, или ще спре.
Колата спря.
По стълбите отекнаха стъпки.
Разнесе се пискливото кикотене на Робърт Лосън, някой му извика да млъкне, той отново се изкикоти. Стъпките се приближиха, стъклената врата на коридора с трясък се отвори.
— Йо-хо-хо-о, Норми! — прегракнало извика Дейвид Гарсия.
— Тук ли си, Норм? — прошепна Лосън и се изхили.
Вини мълчеше, но докато вървяха по коридора, Джим съзря сенките им. Вини беше най-високият и държеше някакъв дълъг предмет. Дочу се изщракване и предметът се удължи още повече.
Тримата застанаха на прага, Вини бе по средата. Държаха ножове.
— Ето ни и нас, човече — промълви русокосият. — Дошли сме да те вземем с нас.
Джим пусна грамофона. Гарсия подскочи и извика:
— Господи, какво е това?
Товарния влак приближаваше, стените на стаята сякаш вибрираха от звука, който вече не се разнасяше от високоговорителите, а от коридора, от някакви невидими релси, като по чудо появили се от миналото.
— Тази работа не ми харесва — заяви Лосън.
— Късно е, няма връщане назад — промълви Вини, пристъпи напред и замахна с ножа.
— Дай ми мангизите, татенце.
…пуснете го…
Гарсия се сепна.
— По дяволите, какво беше…
Но Вини не се поколеба. Направи знак на приятелите си да заобиколят Джим, в очите му се четеше облекчение.
— Хайде, малкия, колко мангизи имаш? — внезапно запита Гарсия.
— Ч-четири цента — отвърна Джим. Не лъжеше, при това бе извадил монетите от старата си касичка — всички бяха от емисията до хиляда деветстотин петдесет и шеста година.