— Понякога изпитвам същото — дружелюбно заяви Фентън.
— Не можех да си позволя посещения при психоаналитик, затова се записах в психотерапевтичен кръжок, който много ми помогна. Ожених се за Сали — тя понакуцва и има белег на крака, но иначе е напълно нормална. — Той ги изгледа право в очите. — Същото се отнася и за мен.
Фентън попита:
— Доколкото разбрах, довършили сте стажа си в гимназията „Кортец“?
— И тя не е цвете за мирисане — обади се Симънс.
— Исках да работя с „трудни“ деца — обясни Джим. — Смених се с един колега, за да отида в „Кортец“.
— Получил сте похвала от научния ви ръководител — отбеляза директорът.
— Да.
— И отлични оценки през четирите години на следването ви.
— То ми доставяше удоволствие.
Фентън и Симънс се спогледаха, сетне се изправиха. Джим ги последва.
— Ще ви си обадим, мистър Норман — каза директорът. — Налага се да изслушаме още няколко кандидати…
— Разбирам.
— …но между нас казано, академичните ви постижения и откровеността ви ни направиха отлично впечатление.
— Много мило от ваша страна.
— Сим, не забравяй да предложиш чаша кафе на мистър Норман — поръча той и подаде ръка на младия учител.
Когато Джим и Симънс излязоха в коридора, последният промълви:
— Между нас да си остане, но ми се струва, че ще получите мястото.
Джим кимна — знаеше, че е скрил доста подробности.
Гимназията „Дейвис“ представляваше мрачна каменна сграда, модернизирана отвътре — само за обзавеждането на лабораториите през миналата година бяха изразходвани милион и половина долара. Класните стаи, където все още витаеха духовете на работниците, изграждали сградата и на първото следвоенно поколение ученици, бяха обзаведени с модерни чинове и матирани черни дъски. Учениците бяха чисти, добре облечени, жизнерадостни, жадни за знания. Повечето от учащите се в горните класове притежаваха коли. Общо взето това бе идеалното учебно заведение — истински рай за преподавателите през седемдесетте, когато бунтът бе на мода сред младежите. В сравнение с него професионалното училище „Сентър Стрийт“ напомняше на най-отдалеченото кътче на Африка.
Но след като учениците се разотидеха по домовете, сякаш някакъв древен, мрачен дух се вселяваше в коридорите и шепнеше в празните класни стаи, сякаш в тях се бе притаил зловещ, невидим звяр. Понякога, докато вървеше по коридорите, стиснал новото си куфарче в ръка, на Джим Норман му се струваше, че долавя тежкото дишане на този звяр.
В края на октомври му се присъни същият кошмар, но този път той изкрещя. Събуди се, впил пръсти в лицето си; Сали седеше до него в леглото и го раздрусваше за рамото. Сърцето му биеше лудешки.
— Божичко! — прошепна той и прокара ръка по лицето си.
— Джим, добре ли си?
— Да. Виках ли?
— И още как. Навярно си сънувал кошмар?
— Да.
— Нещо свързано със спомена за счупената китара на твоя ученик?
— Не — отвърна Джим. — Сънувах нещо, случило се много отдавна. Понякога спомените се завръщат, това е всичко.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Искаш ли чаша мляко? — Очите й бяха потъмнели от тревога.
Джим я целуна по рамото.
— Не. А сега заспивай.
Жена му изгаси нощната лампа и той впери очи в мрака.
Програмата му беше добра за новопостъпил учител. Първият час беше свободен. През втория и третия преподаваше композиция на десетокласниците; едната група се състоеше от доста ограничени ученици, но с другата беше интересно. През четвъртия час имаше американска литература с ученици от последния клас, които щяха да кандидатстват в колеж — с тях Джим си почиваше, правеше му удоволствие всеки ден да „разнищва“ класиците. Петият час беше определен за консултации: младият мъж трябваше да отговаря на въпроси на учениците, свързани с личните им проблеми, или да разяснява учебния материал. Малцина посещаваха консултациите (изглежда хлапетата нямаха проблеми, или не искаха да ги споделят с него), поради което Джим прекарваше повечето от тези часове с увлекателна книга. Шестият час преподаваше граматика — предмет, сух като тебеширен прах.
Седмият час бе неговото наказание. Лекциите му бяха на тема „живата литература“ и той преподаваше в стаичка колкото кутийка на третия етаж. През ранната есен там бе горещо, а с наближаването на зимата ставаше все по-студено. Учениците от този клас бяха образец за онази категория, която в училищните отчети се нарича „бавно възприемащи“.
В класа на Джим имаше двайсет и седем „бавно възприемащи“, повечето от тях бяха сред най-добрите спортисти в гимназията. Най-доброто, което можеше да се каже за тях бе, че не се интересуват от уроците, а някои бяха неприкрито злобни. Когато един ден влезе в класната стая, младият учител видя върху черната дъска собствената си карикатура — беше изобразен в неприлична поза с изключително умение, а отдолу с тебешир бе написано: „Мистър Норман“. Той безмълвно изтри дъската и започна да предава урока, въпреки подигравателните подхилвания.