— Позволете да ви цитирам няколко имена — каза Джим вместо отговор. — Питам се дали сте ги чувал във връзка с убийството на брат ми.
— Синко, едва ли…
— Все пак опитайте — отчаяно настоя младият мъж. — Робърт Лосън, Дейвид Гарсия, Винсънт Кори. Познато ли ви е…
— Кори — отсече старият полицай. — Добре си го спомням — викаха му Вини Пепелянката. Действително беше заподозрян, но майка му се закле, че по време на убийството си е бил у дома. Името на Робърт Лосън ми е непознато, но това на Гарсия… ми напомня нещо — но не съм сигурен точно какво. По дяволите, старостта е лоша работа, момче — тъжно заяви той.
— Мистър Нел, имате ли възможност да проверите какво е станало с тези момчета?
— Е, едва ли вече можеш да ги наречеш момчета, нали?
„Така ли мислите?“ — Слушай, Джими, да не би някой от тях изневиделица да се е появил и да е започнал да те тормози?
— Не съм сигурен. Започнаха да ми се случват странни неща и то свързани със смъртта на брат ми.
— Какво по-точно?
— Не мога да ви кажа. Ще ме помислите за луд…
Старият полицай рязко го прекъсна:
— А ти действително ли си луд?
Джим замълча, сетне отвърна:
— Не съм.
— Добре, ще вкарам в полицейския компютър имената, които ми даде. Как да се свържа с теб?
Джим му продиктува домашния си телефон и го предупреди, че е най-добре да се обади във вторник вечерта. Беше в къщи всяка вечер, но във вторник Сали ходеше на кръжок по керамика.
— Какво работиш, Джим?
— Преподавам в една гимназия.
— Чудесно… Слушай, справката може да ми отнеме няколко дни. Не забравяй, че вече съм пенсионер.
— Гласът ви е същият.
— О, добре, че не ме виждаш! — възкликна старият полицай и се засмя. — Все още ли обичаш домашен сладкиш, Джими?
— Да — излъга младият мъж. Всъщност го ненавиждаше.
— Радвам се да го чуя. Е, ако нямаш други въпроси…
— Още нещо, мистър Нел — има ли в Страдфорд гимназия на име „Милфорд“?
— Доколкото ми е известно — няма.
— Така си и мислех.
— Хей, Джим, навярно си объркал нещо — Милфорд се нарича гробището на „Аш Хайс Роуд“, но никой не е получил диплома от там. — Той глухо се засмя. Внезапно на Джим му се стори, че дочува потракването на кости.
Стори му се, че чува гласа си някъде отдалеч:
— Благодаря ви. Дочуване.
Телефонистката го помоли да пусне шейсет цента и той машинално се подчини. Обърна се и ужасено се втренчи в страшното лице, притиснато към стъклото на кабинката, обградено от разперени пръсти.
Бе Вини, който зловещо му се усмихваше.
Джим изкрещя.
Отново бе в час.
Учениците от класа по „жива литература“ правеха съчинение и повечето от тях се потяха над тетрадките и с мъка изписваха думите, сякаш сечаха дърва. Само трима бездействаха — Робърт Лосън, седнал на чина на Били Стърнс, Дейвид Гарсия — на мястото на Кати Слейвин и Вини Кори — на чина на Чип Осуей. Седяха, без да напишат нито ред и наблюдаваха учителя.
Миг преди да бие звънецът, Джим промълви:
— Мистър Кори, ако обичате, останете след часа.
— Дадено, Норм.
Лосън и Гарсия се изкикотиха, но останалите ученици не последваха примера им.
Щом звънецът удари, те предадоха работите си и се спуснаха към вратата. Лосън и Гарсия се поколебаха, преди да излязат и Джим усети как стомахът му се свива на топка.
„Дали ще се случи сега?“ Сетне Лосън кимна на Вини:
— Доскоро.
— Добре.
Двамата излязоха и Лосън затвори вратата с матирано стъкло. В този момент Дейвид Гарсия прегракнало изкрещя:
— Да го духаш, Норм!
Вини погледна към вратата, после към учителя, ухили се и промълви:
— Питах се дали ще се осмелите да ме заговорите.
— Нима?
— Изплаших те онази вечер в телефонната будка, нали, морук?
— Вече никой не употребява думата „морук“, Вини. Както и „хитро“ вече не е хитро. Думата е мъртва като Бъди Холи.
— Говоря както ми харесва — отсече момчето.
— Къде е приятелчето ви? Онзи със смешната червена коса?
— Чупката, човече! — възкликна Вини, но под преднамерената му небрежност се четеше страх.
— Жив е, нали? Затова не е тук. Жив е и е на трийсет и две, трийсет и тригодишен, на колкото би трябвало да си и ти, ако…
— Изрусеният е пълна нула — винаги ни е досаждал. — Вини се настани зад бюрото и разпери длани върху издрасканата повърхност. Очите му проблясваха. — Хей, спомняш ли си какво се случи, когато полицаите те попитаха дали разпознаваш някого от хората в редицата? Изглеждаше готов да подмокриш панталонките си. Забелязах, че гледаш към Дейви и към мен и те омагьосах.