Владимир Набоков
Поп, дама, вале
I
Огромната черна стрелка на часовника, застинала преди ежеминутния си жест, ей сега ще трепне и от стегнатия й тласък ще се задвижи целият свят: бавно ще се извърне изпълненият с отчаяние, презрение и скука циферблат; стълбовете ще почнат да отминават един след друг, отнасяйки като равнодушни атланти гаровия свод; ще се проточи перонът, отнасяйки неизвестно накъде фасове, билетчета, слънчеви петна, плюнки; без изобщо да върти колела, ще проплува желязна количка; ще мине и книжарска сергия, окичена със съблазнителни корици, — снимки на бисерно-голи хубавици, — и хората, хората, хората на проточилия се перон ще местят крака, но няма да се движат, ще крачат напред, но ще отстъпват назад, — като в мъчителен сън, в който има и неимоверно усилие, и гадене и памучна слабост в прасците и леко главозамайване, — ще отминат, ще се изтекат, вече замирайки, вече почти падайки по гръб…
Повече жени отколкото мъже, — както е винаги сред изпращачите… Сестрата на Франц, толкова бледа в този ранен час и миришеща лошо на празен стомах, с карирана пелерина, каквито сигурно не носят в столицата — и майка му, мъничка, кръгла, цялата в кафяво, като набитичък монах. Ето, запърхаха кърпичките.
Изчезнаха не само те — двете познати усмивки, — потегли не само гарата, със сергията, количката, белия продавач на сливи и кренвирши, — потегли и старото градче сред розоватата мъгла на есенното утро: каменният курфюрст на площада, тъмноягодовата катедрала, проблясващите фирми, цилиндър, риба, медният тас на бръснаря… Сега вече няма спиране. Понесе се! Тържествено отминават къщите, плющят пердетата на отворените прозорци на родната къща, пращят подовете, скърцат стените, сестрата и майката пият на бързото течение сутрешното си кафе, мебелите потреперват от учестяващите се тласъци — все по-бързо, все по-тайнствено отминават къщите, катедралата, площадът, уличките… И въпреки че покрай прозореца на вагона отдавна се разгръщаха поля със златисти кръпки, Франц още усещаше как отминава градчето, в което беше живял двайсет години.
В дървеното, още прохладно третокласно купе седяха освен Франц: две плюшени старици, дебела жена с кошница яйца на коленете и русокос юноша с жълти къси панталони, як, ъгловат, също като своята сякаш изсечена от жълт камък раница, която той енергично отърси от раменете си и стовари на лавицата. Мястото до вратата, срещу Франц, беше заето от списание с гола късо подстригана хубавица на корицата, а в коридора, до прозореца, с гръб към купето стоеше широкоплещест господин.
Градът замина. Франц се хвана за хълбока, пронизан от мисълта, че му е изчезнал портфейлът, в който има толкова много: кораво билетче и чужда визитна картичка, и неначенат месец човешки живот. Портфейлът си беше на мястото, плътен и топъл. Стариците се размърдаха и заоголваха с шумолене сандвичи. Господинът, застанал в коридора, се обърна, леко се олюля, отстъпи половин крачка, преодоля отново неустойчивостта на пода и влезе в купето.
Едва тогава Франц видя лицето му: носът — мъничък, с кост, обтегната с белезникава кожа, кръгличките, черни ноздри са непристойни и асиметрични, на бузите, на челото — цяла география оттенъци — жълтеникаво, розовато, лъскаво. Господ знае какво се е случило с това лице — каква болест, какъв взрив, каква силна киселина го е обезобразила. Устни почти нямаше, липсата на мигли придаваше на изпъкналите воднисти очи неволна наглост. А господинът беше невероятно издокаран и снажен: копринената вратовръзка с нежни шарки се гмурваше, леко извита, под двуредната жилетка. Ръцете в сиви ръкавици вдигнаха, отвориха списанието със съблазнителна корица.
На Франц му полазиха тръпки между плешките, а в устата си усети нещо страшно: натрапчиво гадна влажност на небцето, отвратително жив дебел пъпчив език. Паметта се превърна в паноптикум и той знаеше, знаеше, че някъде там, в дълбочината, има стая на ужасите. Веднъж куче повърна на прага на месарница; веднъж дете вдигна от тротоара и занадува с устни нещо жълто и прозрачно, което приличаше на биберон, веднъж настинал старец не се сдържа в трамвая и силно се подмокри… Всички тези образи, които Франц сега не си спомни ясно, но които винаги се бяха тълпили на заден план, приветствайки с истерична конвулсия всяко ново, сродно впечатление. След такива ужаси през тези още неотдавнашни дни, отпуснатият, длъгнест, презрял ученик изтърваваше чантата, хвърляше се по очи на кушетката и дълго и мъчително му се повдигаше. Повдигаше му се и на последния изпит — защото съседът му по чин се беше замислил и гризеше и без туй изгризаните си, останали без живец нокти. Франц напусна училището с облекчение, предполагайки, че се е освободил завинаги от неговия възмръсен, пъпчив живот.