— … Но аз се задушавах — говореше Марта, — струваше ми се, че тези планини всеки миг ще рухнат върху хотела. Мислехме да отидем оттам в Италия, но аз вече нямах желание. Той е голям глупак, нашият Том. Ето на, дошъл е чужд човек, а на него му е все едно дали е чужд или свой. Вие сте за пръв път в столицата, нали? Харесва ли ви?
Франц докосна очите си:
— Аз съм съвсем сляп — каза той, — докато не си купя нови очила, не мога нищо да преценя… Но поначало е хубаво… А у вас е тъй тихо…
Той изведнъж, кой знае защо, си помисли, че сега майка му навярно се връща от църква. А той води труден, но приятен разговор с мъглива дама сред мъгливо сияние. Всичко това е много опасно, всяка дума може да е погрешна стъпка. И Марта отбеляза тази пресекливост, замиране, неловкост. „Той е заслепен и смутен, толкова е младичък — помисли си тя с презрение и нежност. — Топъл, податлив восък, от който можеш да направиш каквото пожелаеш.“ И тя каза — просто така, за проба:
— Ако искате да работите, господине, трябва да се държите по-бодро, по-уверено.
Както и предполагаше, Франц не намери какво да отговори и само изсумтя.
Тя видя, че му е неприятно, но си рече, че за него е много полезно. На Франц наистина му стана за миг неприятно, но не съвсем както мислеше Марта. Някаква неочаквана живост и грубоватост се откроиха в гласа й и той смътно различи как тя, давайки пример, изправи рамене при думите „по-бодро, по-уверено“; всичко това не се връзваше с безплътния й облик, защото предишните й, плъзгащи се думи изобщо не го притесняваха. Неприятното чувство беше впрочем мимолетно: Марта отново се замъгли, вля се в общата мъглявина.
— И все пак е хладно… — каза тя. — Вечер е даже съвсем студено. Аз обичам студа, но той не ме обича.
— У нас още се къпят — каза Франц. Той вече реши да разкаже за родната река и колко чудесно е да плуваш в нея, да се гмуркаш направо от лодката, за силното течение и чистата вода — но в този миг зад оградата избумтя автомобил, тръшна се вратичка, Марта се обърна и каза: „Ето го най-сетне и мъжа ми.“
Тя гледаше втренчено Драйер, който вървеше бързо, с леко скоклива походка, по пътечката. Носеше широко палто, на врата му се издуваше бяло шалче, изпод мишницата стърчеше ракета в калъф, като музикален инструмент, в ръка носеше куфарче. На Марта й стана досадно, че разговорът е прекъснат, че вече не е насаме с Франц, не го занимава, не го поглъща изцяло — и тя съвсем неволно промени държането си към него, сякаш помежду им, както се казва, „е имало нещо“, и ето, дошъл е съпругът, пред когото трябва да е по-сдържана. Освен това тя, разбира се, нямаше намерение да показва на мъжа си, че предварително охуленият от нея беден роднина се е оказал съвсем не толкова лош — затова, когато Драйер се приближи, тя с незабележима, тънко пресметната гримаса пожела да му покаже, че ето на, с идването си той най-сетне ще я освободи от скучния гостенин; но докато се приближаваше, Драйер не сваляше очи от Франц, а той, както се взираше в мъглата, стана, изпъна се, канеше се да се поклони. Драйер, посвоему наблюдателен и любител на празни наблюдения (той често играеше сам със себе си, като си спомняше картините по стените в чужд кабинет) веднага, още отдалеч, позна вчерашния пътник и отначало реши, че случайният им спътник е намерил нещо, което те са посели във вагона и ето на, намерил ги е и го е донесъл; но изведнъж друга мисъл, още по-забавна, му мина през ума. Марта видя как ноздрите му се разшириха, устните трепнаха, бръчките около очите се умножиха, заиграха и в следващия миг Драйер се разсмя, и то така, че Том, който подскачаше край него, се разлая неудържимо. Смешно му беше не само самото съвпадение, но и това, че жена му навярно е казала нещо за неговия роднина; а роднината е седял до тях в купето. Какво именно е казала Марта, могъл ли е да го чуе Франц — просто не можеше да си спомни, — но имаше нещо, имаше нещо и тази гъделичкаща неувереност само засилваше смешната страна на съвпадението, той се смееше, докато стискаше ръка на племенника, продължи да се смее и когато се тръшна със скърцане в плетеното кресло. Том продължаваше да лае. Марта изведнъж се наведе напред и удари кучето по бедрото силно, със замах, проблясвайки с пръстените. То изскимтя и се махна.
— Очарователно — каза Драйер и си избърса очите с голяма копринена кърпа. — Вие, значи, сте Франц, синът на Лина?… След такъв невероятен случай трябва да минем на „ти“ — и ти ме наричай, моля те, не „господин директоре“, а чичо, чичо, чичо…
„… да се избягват местоимения и обръщения“ — помисли си бързо Франц. Но му стана топло и спокойно. Драйер, който е смееше в мъглата, беше смътен, нелеп и безопасен, като онези съвсем чужди хора, които ни се явяват насън и говорят с нас като с близки.