Там, в оранжев пеньоар, навела гола, кадифенобяла шия, която особено подчертаваше тъмната й коса, събрана отзад на нисък, дебел кок, до огледалото седеше Марта и си лъскаше ноктите с розова чортова кожа. В огледалото Драйер видя гладките й слепоочия, белия равнобедрен триъгълник на челото, напрегнатите вежди — и понеже Марта не вдигна глава, не се озърна, разбра, че тя се сърди.
С желание да влоши положението, той каза меко:
— Ти защо изчезна? Можеше да го почакаш да си тръгне… наистина…
Без да вдига очи, Марта отговори:
— Много добре знаеш, че днес сме канени на чай. Тъй че не пречи и ти да се пооправиш.
— Имаме още час — каза Драйер, — аз, откровено казано, бих искал да подремна.
Марта движеше бързо кожата и мълчеше. Той хвърли сакото, развърза вратовръзката, после седна на ръба на кушетката и си засваля обувките.
Марта се наведе още по-ниско и изведнъж каза:
— Да се чудиш как някои хора са абсолютно лишени от чувство за собствено достойнство.
Драйер изсумтя.
След минута Марта със звън хвърли нещо върху стъкления плот на тоалетката и рече:
— Любопитно ми е да знам какво си е помислил този младеж за теб? Говори ми на „ти“, наричай ме „чичо“… Нечувано…
Драйер се усмихна, мърдаше пръстите на краката си и гледаше как преливат отсенките на златистата коприна на чорапите.
Марта се обърна изведнъж към него, опря се на бялата облегалка на креслото и подпря брадичка с юмрук. Единият й крак беше преметнат връз другия и бавно се поклащаше. Тя се взираше втренчено в мъжа си, прехапала устна.
Съпругът я погледна изпод вежди, със святкащи, палави очи.
— Ти постигна своето — каза замислено Марта. — Уреди племенничето. Сега ще има да се занимаваш с него. Сигурно си му наобещал куп благини.
Драйер съобрази, че няма да може да подремне, седна по-удобно, опря теме в стената и се замисли какво ще стане, ако каже сега, да речем, нещо такова: и ти си имаш приумици, душице: пътуваш във втора класа, а не в първа — защото втора с нищо не е по-долу, а се прави невероятна икономия, спестява се огромната сума от двайсет и седем марки и шейсет пфенига, която иначе щяла да потъне в джобовете на онези мошеници, които са измислили първа класа. Ти биеш кучето, защото на кучето не му се полага да се смее високо. Всичко това е така и всичко е, да предположим, вярно. Но позволи и на мен да си поиграя, остави ми племенничето…