— Ти явно не желаеш да говориш с мен — продължи Марта, — ами добре… Тя се обърна и продължи да се занимава с ноктите си.
Драйер си мислеше: „Поне веднъж хубавичко да те беше разтърсило… Хайде, разсмей се, хайде, заридай. А после сигурно всичко ще е наред…“
Той се изкашля, разчиствайки път за думите, но както му се беше случвало неведнъж, в последната минута реши все пак нищо да не казва. Дали беше желание да я ядоса с немота, или просто щастлив мързел, или несъзнателен страх да не разруши окончателно нещо — един Господ знае. Той пъхна дълбоко ръце в джобовете, облегна се на синята стена, мълчеше и гледаше прелестната шия на Марта, после премести поглед към широкото легло на жена си, покрито с дантела и строго отделено от неговото — също широко, също дантелено легло до нощното шкафче, на което седеше разкрачена кукла с дълги бедра — негър с фрак. Този негър и пухкавите дантели, и белите тържествени мебели го разсмиваха и му бяха противни. Той се прозя, разтърка си носа. После стана, решил, че сега ще се преоблече и ще почете половин час на терасата. Марта хвърли оранжевия пеньоар, оправи презрамката на рамото и приближи меко голи плешки. Той погледна изпод вежди гърба й, изпрати с усмивка някаква мила мисъл, отиде тихо в коридора, а оттам в гардеробната.
Щом вратата се затвори зад него, Марта бързо и яростно изви врата на ключалката. Това беше навярно първата постъпка, която тя не би могла да си обясни. Беше дотолкова по-безсмислена, при положение, че ей сега ще й потрябва слугинята и ще се наложи да отключи. По-късно, след много месеци, като се мъчеше да възстанови този ден, тя най-ясно си спомни именно вратата и ключа, сякаш обикновеният ключ за врата беше тъкмо ключът към този ден. Но като залости вратата, тя не се отърва от гнева си. А се сърдеше смътно и бурно. Сърдеше я, че посещението на Франц й беше доставило странно удоволствие и че това удоволствие дължи на мъжа си. Излизаше значи, че тя е сбъркала, а прав е бил нейният непослушен и чудат съпруг, поканил от глупост бедния роднина. Затова се мъчеше да не признае прелестта на посещението, за да остане неправ мъжът й; но й беше приятно и това, че днешното удоволствие несъмнено ще се повтори. И странно: ако можеше да е сигурна, че думите й ще накарат мъжа й да не приема Франц, тя навярно нямаше да ги изрече. Едва ли не за пръв път изпитваше нещо, което не беше предвидила и което не влизаше като законно квадратче в паркетната шарка на обичайния живот. Така от нещо незначително, от случайната среща в преглупаво градче израстваше нещо облачно и непоправимо. Но на света няма електрическа прахосмукачка, която да изчисти в миг всички стаи на мозъка. Смътният характер на нейните усещания, невъзможността да разбере защо й бе допаднал този безпомощен, късоглед провинциалист с пъпчици между веждите — всичко това така я дразнеше, че беше готова да се сърди на всичко — на зелената рокля, метната на креслото, на дебелия задник на Фрида, която се ровеше в долното чекмедже на скрина, на собственото си отразено в огледалото зло лице. Спомни си, че тези дни бе навършила трийсет и четири, и със странно нетърпение затърси на това отразено лице леки гънки и вяли сенки. Някъде тихо се затвори врата, изскърцаха стъпалата на стълбата (те не бива да скърцат!), веселичкото фалшиво свирукане на мъжа й се отдалечи, изчезна. „Той лошо танцува — помисли си Марта. — И винаги ще танцува зле. Защото не обича да танцува. Не разбира, че сега това е толкова модерно. Модерно и необходимо.“
Мълчаливо сърдита на Фрида, тя провря глава в меката, събрана окръжност на роклята; покрай очите, от горе на долу, прелетя зелена сянка; тя изплува, погали се по бедрата и усети изведнъж, че от тази лека зелена рокля душата й е за известно време обкръжена и задържана.
Долу, на квадратната тераса с циментов под, с астри по широките перила, до голата масичка в сгъваемо платнено кресло седеше Драйер и, сложил разтворена книга на коляно, гледаше градината. Зад оградата вече неумолимо стоеше черният автомобил, скъп икар. Новият шофьор се опираше отвън на портичката и си приказваше с градинаря. Есенният въздух беше вече студен, предвечерно ясен; резките сини сенки на дръвчетата се простираха по слънчевата ливада — всичките на една страна, сякаш искаха да видят кое ще стигне първо до страничната стена на градината, до високата тухлена стена, обхваната долу от хилядите лапи на пълзящо растение. Далеч, отвъд улицата, бяха ясно отчетливи фъстъчените фасади на отсрещните къщи и там, облегнат на метната на перваза червена пухена завивка, седеше плешив човечец с жилетка. Градинарят вече два пъти се хващаше за количката, но всеки път се обръщаше пак към шофьора. После двамата запушиха и лекият дим ясно проплува по черния фон на автомобила. Сенките сякаш се поотдалечиха, но слънцето още сияеше с пълна сила отдясно, иззад ъгъла на графската вила, където градината беше по-висока и ливадата по-жълта.