Беше станала наистина неприятна злополука: докато се опитваше да задмине камион, шофьорът първо налетя на дървена ограда, — там, където сменяха трамвайни релси, после зави рязко, удари се странично в камиона, завъртя се на място и се вряза с трясък в един стълб. Докато продължаваше този припадък на автомобилен бяс, Марта и Драйер сменяха най-различни положения и най-сетне се оказаха на пода. Драйер съчувствено я попита не се ли е ударила. Разтърсването, тълпата зяпачи, строшеният автомобил, грубият шофьор на камиона, полицаят, с когото Драйер разговаря така, сякаш се беше случило нещо много смешно, — всичко така ядоса Марта, че после, в таксито, тя седя като каменна.
— Счупихме някаква бариера и стълб — обясни тя навъсено и протегна бавно ръка, помогна на Франц да отвори вратичката, която той дърпаше сърдито.
— Все пак опасно нещо е автомобилът — изрече неопределено Франц. Сега вече беше време да се сбогува.
Марта забеляза и одобри неговата нерешителност.
— Вие накъде сте? — попита тя и премести чадъра от дясната ръка в лявата. Много подходящи очила си е купил… Умно момче…
— И аз не знам — каза Франц и доста грубо се ухили. — То аз всъщност исках да се посъветвам с чичо относно квартирата. — Това първо „чичо“ прозвуча неубедително и той реши да не го повтаря известно време, за да даде на думата време да узрее.
Марта се разсмя и оголи хищно зъби.
— И аз мога да помогна — заяви тя. — Обяснете, за какво става дума?
Незабелязано бяха тръгнали и сега вървяха бавно по широкия тротоар, по който тук-таме като стари кожени ръкавици лежаха сухи листа. Франц се оживи, избърса си носа и заразказва за стаите.
— Това е нечувано, — прекъсна го Марта, — наистина ли петдесет и пет? Сигурна съм, че човек може да се спазари.
Франц си помисли, че вече всичко е наред, но реши да не избързва.
— Там хазяинът е такова едно инат старче. И дяволът не може да го придума…
— Знаете ли какво? — каза изведнъж Марта. — Нямам нищо против да отида там, да поприказвам.
Франц зажумя от удоволствие. Вървеше му. Ужасно му вървеше. Без да говорим за това колко хубаво е да се разхождаш по улиците с тази дама с червени устни и палто от къртича кожа. Резкият есенен въздух, блесналият тротоар, съскането на автомобилните гуми, ето го — истинския живот. Да имаше и нов костюм, ярка вратовръзка, тогава — пълно щастие. Помисли си какво приятно, почтително да каже…
— Още не мога да забравя колко странна бе срещата ни във влака. Невероятно!
— Случайност! — отрони Марта, замислена за нещо свое. — Ето какво — продължи, докато се заизкачваха по стръмната стълба на петия етаж. — Не бих искала мъжът ми да знае, че съм ви помогнала… Не, няма никаква тайна; просто не искам, и толкова.
Франц се поклони. Не е негова работа. Но се запита: ласкае ли го казаното от нея, или го обижда? Трудно беше да определи.
На позвъняването дълго не се отзова никой. Франц се вслуша — не се чуваха приближаващи се стъпки. Беше съвсем тихо. Затова му се стори съвсем неочаквано, когато вратата се отвори. Старче в сиво, с бръснато, смачкано лице и гъсти, извити вежди, ги пусна мълчаливо да влязат.
— Идвам за втори път — каза Франц, — бих искал да видя стаята още веднъж.
Старчето притисна в знак на съгласие ръка към гърдите и тръгна бързо, съвсем беззвучно по дългия, възтъмен коридор.
„Невероятни дебри — помисли си с погнуса Марта и отново й се привидя закачливата усмивка на мъжа й: на мен се скара, а ти му помагаш, на мен се скара, а ти…“
Впрочем стаята се оказа светличка, доста чиста: до лявата стена дървено, навярно скърцащо легло, умивалник, печка; вдясно два стола, сламено кресло с претенция за изисканост; в средата малка маса; в ъгъла скрин; на едната стена огледало с дефект, на другата — жена само по чорапи.
Франц погледна с надежда Марта, тя посочи с чадъра доста празната дясна стена и с някак дървен глас попита, без да поглежда към старчето:
— Защо сте махнали кушетката, тук преди явно е стояло нещо.
— Кушетката се продъни, сега е на поправка — отвърна глухо старчето и наведе глава встрани.
— После ще я върнете — каза Марта, вдигна очи и включи за миг електричеството. Старчето също вдигна очи.
— Така — каза Марта и пак протегна чадъра: — Спално бельо има ли?