Господинът разглеждаше списанието и съчетанието между лицето му със снимката на корицата беше чудовищно. Румената търговка седеше до страшилището и го докосваше със сънено рамо; раницата на юношата лежеше до неговия черен, хлъзгав, пъстър от етикети куфар, а най-важното — стариците, въпреки гадното съседство, дъвчеха сандвичи, смучеха мъхести резенчета портокал, загръщаха корите в хартийки и деликатно ги хвърляха под пейката… Франц стискаше челюсти, сдържайки смътно желание да повърне. А когато господинът остави списанието и почна и той, без да сваля ръкавиците, да яде хлебче със сирене, гледайки го предизвикателно, Франц не издържа. Бързо стана, отметна побеляло лице, разклати, смъкна отгоре куфара си, сложи палтото и шапката, удари несръчно куфара във вратата и излезе в коридора.
Веднага му олекна, но световъртежът не мина. Край прозореца прелиташе букова гора, мержелееха се лилави, изпъстрени от слънце стволове. Той тръгна неуверено по коридора, като се вглеждаше в купетата. Само в едно имаше свободно място; но пък там седеше сърдита жена с две бледи, черноръки, изнервени деца; вдигнали рамене в очакване на неизбежния удар по врата, те се плъзгаха бавничко от пейката, за да си поиграят с мръсните хартийки на пода до краката на пътниците. Франц стигна до края на вагона и там спря, поразен от небивала мисъл. Мисълта беше толкова хубава, толкова дръзновена, че чак сърцето му спря, а на челото му изби пот. „Не, не бива…“ — каза тихо Франц, макар вече да знаеше, че няма да устои на съблазънта. После провери с два пръста възела на вратовръзката и мина, с чудна тръпка под лъжичката, по олюляващата се съединяваща площадка в следващия вагон.
Беше вагон втора класа, а втора класа беше за Франц нещо непозволено привлекателно, малко греховно и дори май с привкус на пикантно разточителство, — като чашка гъсто бяло кюрасо, като триминутно пътуване с такси, като онзи огромен, приличен на жълт череп грейпфрут, който беше купил веднъж на път за училище. За първа класа не можеше и да мечтае: кадифени покои, където седят дипломати с пътнически каскети и почти неземни актриси!… Но втори… втори… ако събере смелост… Покойният му баща (нотариус и филателист) е пътувал, казваха — отдавна, преди войната, — във втора класа. И все пак Франц не се решаваше — замираше в началото на прехода, до табелката за вагонния инвентар, — а зад прозореца вече не се мяркаше решетеста гора, а благородно плуваха просторни поля, в далечината, успоредно на платното, течеше път, по който офейкваше лилипутски автомобил.
Спаси го от затруднението кондукторът, който тъкмо правеше обиколка. Франц докупи към билета си право на по-висока класа. С гръмък мрак изкънтя кратък тунел. Пак е светло и кондуктора вече го няма.
В купето, в което Франц влезе с безмълвен, нисък поклон, седяха само двама: прекрасна дама с големи очи и възрастен господин с подстригани жълти мустаци. Франц си свали палтото и предпазливо седна. Седалката беше толкова мека, така уютно стърчеше до слепоочието полукръглата преграда, отделяща местата едно от друго, толкова изящни бяха снимките по стените: някаква катедрала, някакъв водопад… Той протегна бавно крака, полека извади от джоба си вестника, но не можеше да чете; вцепени се в блаженство с разтворения вестник пред себе си. Спътниците му бяха очарователни. Дамата — с черен костюм, черна шапчица с малка брилянтна ластовичка, лицето сериозно, доста студени очи, лека сянка над устните и кадифенобяла шия с безкрайно нежни напречни браздички на гърлото. Господинът, навярно чужденец, защото носеше мека яка и изобщо… Но Франц грешеше.
— Жаден съм — каза проточено господинът. — Жалко, че нямаме плодове…
— Ти си си виновен — отговори недоволно дамата и след малко добави:
— Още не мога да забравя. Беше толкова глупаво… Драйер вдигна леко очи нагоре и нищо не възрази.
— Сам си си виновен, че ти се наложи да се криеш… — каза тя и машинално си оправи полата, забелязала, че появилият се в ъгъла пътник — младеж с очила гледа голата коприна на краката й. После сви рамо.
— Няма значение — каза тихо, — няма смисъл да го обсъждаме.
Драйер знаеше, че с мълчанието си безкрайно ядосва жена си. В очите му блестеше момчешки предизвикателен пламък, меките гънки край устните му се движеха — защото местеше в устата си ментов бонбон, — едната вежда, жълта, копринена, беше вдигната по-високо от другата. Историята, която толкова беше разсърдила жена му, беше всъщност нищо и никаква. Август и половината септември те бяха прекарали в Тирол и сега, на връщане, когато спряха за няколко дни по работа в древно градче, той се отби при братовчедка си Лина, с която беше дружил на младини, преди двайсетина години. Жена му категорично отказа да отиде. Лина, закръглена дама с брадавица като бурен на бузата, все така бъбрива и гостоприемна, реши, че „годините, са положили, разбира се, отпечатъка си, но е могло да е и по-зле“, почерпи го с чудесно кафе, разказа за децата си, съжали, че не са си вкъщи, разпита го за жена му, която не познаваше, за работата му, за която беше чувала; после взе да се съветва. В стаята беше горещо, около вехтия абажур със сиви като мръсен лед стъкълца кръжаха мухи и кацаха все на същото място, а това, кой знае защо, го разсмиваше; с комична радушност протягаха кадифени ръце старите кресла, на едно от които дремеше зло остаряло кученце. На очаквателната въпросителна въздишка на събеседничката той изведнъж каза, като се разсмя и оживи: „Ами добре, нека дойде при мен, аз ще го уредя…“ Тъкмо това жена му не можеше да му прости. Тя го наричаше: „Да наводняваш бизнеса с бедни роднини“ — но какво наводнение можеше да предизвика всъщност един, само един беден роднина? Като знаеше, че Лина ще покани жена му, а жена му за нищо на света няма да отиде, той излъга, каза на Лина, че заминава същата вечер. А после, след седмица, на гарата, когато вече бяха седнали във вагона, изведнъж видя през прозореца Лина. Привлечена кой знае от какво на перона. Жена му не искаше за нищо на света тя да ги забележи и въпреки че много му хареса мисълта да купи за из път кошничка сливи, той не се подаде от прозореца с леко „ехей“ и не се протегна към младия продавач с бяла куртка.