Откъм главния вход се чу развълнуван звънец. Том буйно залая. Марта вдигна учудено вежди. Драйер със загадъчна усмивка стана и както още дъвчеше, отиде да отвори.
Тя седеше, полуобърната към вратата, вдигнала чашата си в ръка. Когато, подтикван шеговито от Драйер, Франц влезе странишком в трапезарията, рязко спря, тракна токове и бързо се приближи към нея, тя така прекрасно се усмихна, така горещо блеснаха устните й, че в душата на Драйер някаква огромна весела тълпа оглушително заръкопляска и той си помисли, че след такава усмивка наистина всичко ще е наред: Марта, както едно време, ще разказва задъхано за филма, за новата, невероятна рокля — и в неделя, вместо на тенис (какъв ти тенис в дъжд!) двамата ще отидат да пояздят в шумолящия, слънчев, оранжев парк.
— Преди всичко, драги ми Франц — каза той и му подаде стол, — хапни. И ето ти чашка коняк.
Франц изхвърли като автомат ръка през масата, като се целеше в протегнатата чашка, събори вазичката с тежка, кафеникава роза („която отдавна трябваше да се махне“ — помисли си Марта) и жабунясалата вода се разля на мръсна шарка по покривката.
Той окончателно се смути — и нищо чудно. Преди всичко изобщо не очакваше да види Марта. Струваше му се, че Драйер ще го приеме в кабинета си и ще му съобщи за нещо важно, много важно, с което Франц трябва незабавно да се заеме. Усмивката на Марта тутакси го замая. Той в миг си изясни причината за своя смут. Като онова семе, което факирът заравя в земята, за да издърпа с отчаяна магия от нея живо дърво, молбата на Марта да скрие от Драйер невинното им похождение, молба, на която почти не бе обърнал внимание, сега, в присъствието на Драйер, мигновено и чудовищно се разрасна и се превърна в тайна, която странно го свързваше с Марта. Наред с това си спомни думите на старчето за приятелката и му стана горещо, сладко и срамно. Опита се да отхвърли магията, да погледне Марта спокойно и весело; но като срещна нетърпимо втренчения й поглед, продължи да попива безпомощно с кърпа мократа покривка, въпреки че Драйер се смееше и избутваше ръката му. Допреди малко той лежеше в кревата си — а сега изведнъж се бе озовал в искрящата трапезария и сякаш насън страдаше, че не може да спре струйката, която беше заобиколила солницата и под прикритието на ръба на чинията се опитваше да дотича до сгъвката на покривката. Марта с усмивка (утре и без това ще трябва чиста покривка) премести поглед върху ръцете му, нежната игра на ставите под изопнатата кожа — треперещите дълги пръсти и кой знае защо осеза как този ден не е облякла нищо вълнено.
Драйер изведнъж стана и каза:
— Франц, това може да е негостоприемно — но няма как, вече е късно и ние с теб трябва да тръгваме…
— Къде? — попита объркано Франц и пъхна мократа топка на кърпата в джоба си. Марта погледна с хладно учудване мъжа си.
— Сега ще видиш — каза Драйер и в очите му светнаха познати на Марта пламъчета.
„Що за глупости — помисли си тя злобно. — Какво ли е намислил?“
В антрето тя го задържа и в скороговорка прошепна:
— Къде отиваш? Къде отиваш? Настоявам да ми кажеш къде отиваш?
— Да гуляя — отговори весело Драйер, с надежда да предизвика още една прекрасна усмивка.
Тя трепна; той я потупа по бузата и излезе. Марта се върна в трапезарията, постоя замислена зад стола, на който току-що беше седял Франц; после вдигна ядосано покривката там, където имаше разлята вода и подложи под покривката чиния. В огледалото се отразиха зелената й рокля, нежната шия под тъмната тежест на кока, блясъкът на дребните бисери. Тя дори не почувства, че огледалото я гледа — и, като се движеше бавно, раздигайки шунката, продължи от време на време да се отразява в него. После угаси лампата в трапезарията и като гризеше огърлицата, се качи в спалнята си.
„Сигурно е точно така — мислеше тя. — Ще го събере с някоя развратница, а тя ще го зарази… И е загубен…“
Тя бавно се засъблича и изведнъж почувства, че ей сега ще се разплаче. Само това липсваше. Почакай, само почакай да се прибереш. Особено ако си се пошегувал… И изобщо, на какво прилича това: да го поканиш и да го отведеш… През нощта… Дявол знае какво… дявол знае какво…
Тя отново, както вече много пъти, прекара в паметта си всички прегрешения на своя съпруг. Струваше й се, че ги помни всичките. Бяха много. Но това не й пречеше да казва на сестра си, когато тя дохождаше от Хамбург, че е щастлива, че бракът й е щастлив. И наистина: Марта смяташе, че бракът й не се различава от всеки друг брак, че винаги има разногласия, че жената винаги се бори с мъжа, с приумиците му, с отстъпленията от изконните правила — и тъкмо това е щастливият брак. Нещастен брак е когато мъжът е беден или отива в затвора за тъмно провинение, или харчи пари за издръжка на любовници — дотогава Марта не се оплакваше от положението си, защото то беше естествено, обичайно…