Този фантастичен нощен урок едва ли беше от полза за Франц — всичко беше прекалено странно, а Драйер твърде своенравно се правеше на продавач. И все пак в самата приказност на ъглестите отблясъци и призрачната бездна наоколо, където смътните, уморени, многократно опипвани през деня вещи си почиваха в странни положения, имаше нещо, което Франц запомни задълго и което придаде някаква тъмна, разкошна окраска на основния фон, върху който ежедневният труд на продавач полагаше своя прост, разбираем, понякога отегчителен рисунък. И Драйер, докато тази нощ показваше на Франц как се продават вратовръзките реално, следваше не минал опит, не спомена си за онези, вече далечни години, когато той наистина бе работил зад щанд — а се издигна в главозамайващата сфера на въображението и показа не как се продават вратовръзките реално, а как би трябвало да се продават, ако продавачът е и художник, и проницателен човек.
— Искам обикновена, синя — казваше със скован глас Франц.
— Заповядайте, заповядайте — отговаряше бодро Драйер и сваляше пъргаво от лавицата няколко плоски, дълги картонени кутии, и пак така пъргаво ги отваряше на щанда.
— Харесва ли ви тази? — питаше той замислено, връзвайки на ръката си петниста лилава вратовръзка и леко я отдалечаваше, сякаш й се любуваше.
Франц мълчеше.
— Много важен похват — обясни, понижил глас, Драйер. — Да видим дали си разбрал каква е работата. Сега иди ти на щанда. В ей тази кутия са едноцветните вратовръзки; те струват четири, пет марки; а тук са модерните, пъстрите, по осем, по десет, по четиринайсет, да ме прости Господ. И тъй, ти си продавач, а аз съм младеж, неопитен, нестабилен, когото е лесно да подмамиш.
Франц застана притеснен зад щанда. Драйер, леко прегърбен и, кой знае защо, присвил очи, с тънък, неуверен глас каза:
— Искам обикновена, синя… и по-евтина. Усмихни се… — прошепна той като суфльор.
Франц се ухили, наведе се ниско над една от кутиите, бръкна неумело и извади обикновена синя вратовръзка.
— Ето че се хвана! — весело избоботи Драйер. — Значи не разбра. Даваш ми най-евтината. А трябваше да направиш като мен — да покажеш първо някоя по-скъпа — все едно какъв цвят, — но по-скъпа, по-изящна, дано го изкушиш. Ето, вземи тази. Сега я завържи на ръката си. Ама стой, не я мачкай така. Съвсем леко и най-важното — за миг. Тя трябва в ръцете ти веднага да разцъфти. Не, това не е възел, а някакъв израстък. Гледай. Дръж си ръката изправена. Ето така. Сега аз гледам, значи, тази копринена дъга, и все пак не се поддавам на съблазънта:
— Помолих за синя, едноцветна — каза с тънък глас Драйер и пак зашепна: — Ама не, не, — продължавай да му я пробутваш, драги, може пък да го придумаш; и го наблюдавай, очите му — ако я гледа, това вече е добре. Само ако изобщо не поглежда и почва да се мръщи — чак тогава, — разбираш ли: чак тогава — му дай каквото е поискал. Но направи така — гледай, — присвий леко рамо и с лека погнуса се усмихни: това, един вид, изобщо не е модерно, това е всъщност боклук — но щом настоявате…
— Ще взема тази, синята — изрече с тънък глас Драйер.
Франц мрачно му подаде вратовръзката през щанда. Драйер се разсмя, събуждайки странно ехо.
— Не — каза той, — не, приятелю мой. Първо я сложи настрана, после попитай не желае ли още нещо — и чак тогава — запиши, дай бележка за касата и тъй нататък. Това ще ти го покаже утре господин Пифке — голям педант. Сега слушай нататък…
Драйер седна малко тромаво на щанда и хвърли рязка черна сянка, която се гмурна с главата напред в тъмнината, пристъпила наблизо, за да чува по-добре, и запрехвърля лъщящата коприна, потапяйки с наслада ръце в кутиите — и заразказва как да запомняш вратовръзките по цветове, как да възпиташ в себе си цветова памет, как да изтриваш от съзнанието си вече продадените разцветки, разчиствайки място за новите и как на око, а не само на пипане, веднага да определяш стойността. Няколко пъти скочи, за да представи купувач, на който светът му е крив, купувач, който не жали парите си, бабичка, която купува вратовръзка за внука, чужденец, който не може ясно да обясни — и веднага сам си отговаряше, като опираше леко пръсти о щанда, и измисляше за всеки отделен случай особен вид усмивка, особена нотка в гласа. После седна пак и, разклатил леко крак в лъскава жълта обувка (и сянката му размахваше на пода черно крило), заговори за това с каква нежност и колко весело трябва да се отнася човек към вещите и че ти дожалява до смях за остарелите вратовръзки и мъжки чорапи, които вече никой не купува, и странна, мечтателна усмивка гъделичкаше мустаците му, набръчкваше и отново изглаждаше гънките край устните му — облегнат на шкафа, Франц слушаше смътно вцепенен и хвърляше от време на време кос жаден поглед към пръснатите по щанда копринени чудеса.