Драйер млъкна, после тихичко се засмя. Пак извади фенерчето и поведе Франц по тъмния коридор сред мъгливите дебри на злото; както вървяха, отметна платното от някаква масичка и освети проблясващите като очи несметни копчета за ръкавели на небесносиня кадифена възглавница — а малко по-нататък събори на пода огромна кожена топка, която се отърколи беззвучно в сумрака. Отново закрачиха по каменни коридори и докато заключваше последната врата, Драйер се усмихваше, като си спомняше леката, тайнствена безредица, която остави след себе си, без изобщо да мисли, че може би някой друг ще трябва да отговаря за нея.
Когато излязоха от тъмния двор на мократа огнена улица, той извика такси и предложи на Франц да го откара. Но Франц, задавен от прекрасното вълнение, което изведнъж го изпълваше, щом видя нощната улица, заяви глухо, че ще върви пеша.
— Както искаш — разсмя се Драйер и, като се подаде от таксито, извика за последно: — Утре, точно в девет, в кантората!
По лъскавия, гладък асфалт имаше смътни, сливащи се отражения — червеникави, лилави, — сякаш покрити с ципа, в която дъждовните локви бяха разкъсали тук-таме големи дупки и тъкмо в тях бяха пробили живи, истински цветове — малиновочервен диагонал, син сегмент, — отделни светли отвори в преобърнатия влажен свят, в главозамайващата, геометрична пъстрота. Перспективите бяха променливи, сякаш разтърсваха улицата, променяйки очертанията на безброй цветни късове в черните дълбини. Прекосяваха стълбове светлина, отбелязвайки пътя на всеки автомобил. Витрините се пукаха от налятото сияние, изтичаха, пръскаха, изливаха се в чернотата.
И на всеки ъгъл, като знак на небивало щастие, стоеше светлонога жена, — но нямаше време да надникнеш в лицето й, ето, гледа те отдалеч друга, зад нея — трета — и Франц вече знаеше, вече знаеше накъде водят тези живи, тайнствени фарове. Всеки фенер, който се разливаше като звезда в мрака, всеки румен отблясък, всяко потреперване на местещите се сродни огньове и черните фигури, които си доверяваха във вдлъбнатините на входовете топли, сладки тайни и нечии плъзнали се покрай теб полуотворени устни, и черният, влажен, нежен асфалт — всичко придобиваше значение, съчетаваше се в едно, получаваше име…
Потен, отмаляващ от растяща нега, като сомнамбул, привлечен обратно от още неизстиналата възглавница, той се отпусна бавно с мляскане и въздишки на леглото, без да осъзнава как е влязъл в къщата, как се е озовал в стаята си. Прокара длани по топлите си мъхести крака, изпъна се със странно чувство за кръжене и лекота — и почти веднага сънят му предаде с поклон ключовете от града, той разбра значението на всички светлини, клаксони, женски погледи, всичко се сля бавно в един блажен образ. Франц сякаш се намираше в огледална зала, която по чудо граничеше с вода, водата сияеше на най-неочаквани места и като тръгна към вратата покрай напълно уместен мотоциклет, собственост на хазяина, Франц, в предчувствие на нечувана наслада, отвори внимателно вратата и видя Марта, седнала в края на леглото. Той бързо се приближи, но в краката му се пречкаше Том — а Марта се смееше и отпъждаше кучето. Сега той виждаше отблизо блестящите й устни, издуващата се от смеха шия — и се забърза, усещайки как нараства в него нетърпима сладост; той вече почти я докосна, но изведнъж не сдържа накипялото блаженство.
Марта въздъхна и отвори очи. Стори й се, че я е събудил близък шум. Наистина — на съседното легло особено разпуснато хъркаше мъжът й. Веднага си спомни, че си бе легнала, без да го дочака да се прибере. Надигна се и високо го извика, после се пресегна през нощната масичка и почна грубо да му роши косата. Волното хъркане спря. На масичката грейна лампа. „Пробуждането на звяра“ — каза със сънена усмивка Драйер и си разтърка като дете очите с юмруци. „Ти къде беше?“ — рязко попита Марта. Той погледна смътно оголеното й рамо, дългия тъмен кичур, паднал на бузата й — отметна се бавно пак на възглавницата и тихичко се засмя.