През първите дни, малко объркан, леко замаян, с тъпа болка в цялото тяло, Франц просто пребиваваше в ъгълчето си, като се мъчеше да не привлича внимание, и жадно следеше действията на атлета и на двете госпожици, запаметяваше техните професионални интонации и движения, и изведнъж, така неочаквано и нетърпимо живо си представяше сресаната на път коса и тъмния кок. После, ободрен от грижовните погледи на колегата, попил спокойните му намеци, започна и той да продава.
Запомни завинаги първия купувач — дебел господин, който поиска топка. Топка… В същия миг във въображението му тази топка заподскача, размножи се, разпадна се и той усети в главата си всички топки, всички топчици, всички топченца в магазина — големи кожени от съшити части, и кадифено-бели, с лилав подпис на фирмата, и малки, черни, корави като камък, и леки, прелеки, оранжеви, подскачащи с бъбрещ звук, и целулоидни, и въжени, и дървени, и кокалени, — а те се отърколиха на разни страни и оставиха само едно, сияещо като на реклама кълбо, когато купувачът спокойно добави: „Трябва ми топка за моето куче.“
— Третата лавица вдясно, на фирмата „Туфпруф“ — прошепна му мимоходом атлетичният колега, и Франц с радостна усмивка, с бисерна пот на челото, с мъгла по стъклата на очилата, се втурна, засуети се — и най-сетне я намери.
Сравнително скоро, само след месец, той съвсем свикна с работата, вече не се притесняваше, не се страхуваше да пита повторно говорещите неясно, даваше отвисоко съвети на плахите. Доста строен, доста широкоплещест, без закръгления задник на Пифке, но не и жилав като колегата-атлет, Франц с удоволствие отбелязваше своите преходи в огледалата и равнодушно предполагаше, че продавачките — онази червенокосата и онази с миризмата — тайно са увлечени по него. Той си купи автоматична писалка със сребърна кукичка за закачване, два фирмени молива, а в добра бръснарница си избръсна в полукръг врата. Пъпчиците в основата на носа отначало бяха напудрени, а после изобщо изчезнаха. Изстискани бяха и най-дребните младежки пъпчици, битуващи задружно от двете страни на носа, до ъглестите му ноздри. Вече не лъщеше вдлъбнатинката на брадичката и той всеки ден се бръснеше, унищожавайки не само коравата тъмна четина по бузите и врата, но и лекия пух на скулите. Той почна да се грижи за ръцете си и да използва ароматизирана вода за косата. Можеше да мине за най-приличен, най-обикновен продавач, да не беше леко хищната ъгловатост на ноздрите и някаква странна отмалялост в очертанията на устните, сякаш се е задъхал, а също и очите зад стъклата на очилата — тревожни, с нечист цвят, с винаги възпалени жилчици на бялото. Не беше хубаво и това, че един кафяв кичур имаше навика да се отлепя и да пада на слепоочието му, чак до веждата.
Но в края на краищата Пифке, продавачът-плувец, лъскавите ракети с кехлибарени струни и бодрият диалог с купувача, и записването с автоматичната писалка, и тези лавици, сандъци, изложби, щандове — и останалата огромна част на магазина, боботеща зад преградката, — всичко беше повърхностно, минаваше покрай него, не го закачаше, не го занимаваше, сякаш той беше една от онези напети фигури с восъчни лица, с костюми, изгладени от ютията на идеала, които стояха на подиумите с леко протегнати, свити в лактите ръце. Младите купувачки или бързокраките, късо подстригани продавачки от другите отдели изобщо не го вълнуваха. Както пъстрите търговски реклами, които, без музика, дълго се мяркат преди началото на омаен филм, всичко това беше съвсем необходимо и съвсем незначително. В седем часа то свършваше. Тогава почваше музиката.
Почти всяка вечер — а каква чудовищна мъка се криеше в това „почти“, — той беше в дома на Драйер. Обядваше там само в неделя, и то не винаги; в делничен ден се хранеше в ресторантче близо до магазина. Но вечер, ето вече повече от месец, ето вече май двайсет, двайсет и пет пъти…