Когато посетителят си тръгна, Драйер поседя няколко минути неподвижно, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона. „Не е шарлатан — помисли си той, — или поне не знае, че е шарлатан. Мисля, че ще мога да се позабавлявам. Ако е прав, ако всичко е така, както твърди, — наистина може да се получи оригинално, много оригинално…“ Меко забръмча телефонът и Драйер забрави за известно време изобретателя.
Но вечерта той намекна на Марта, че се кани да подхване нещо съвсем ново, а когато тя попита изгодно ли е, присви очи и закима: „Много, много изгодно, душице.“ На другата сутрин, докато пръхтеше под душа, той реши, че няма да приеме повторно изобретателя; но през деня, в ресторанта, си спомни за него с удоволствие и реши, че предложението му е прекрасно. Като се прибра за вечеря, той подхвърли мимоходом на Марта, че работата се е провалила. Тя беше с нова бежова рокля и, кой знае защо, се загръщаше в розов шал, въпреки че в къщата беше съвсем топло. Франц беше, както винаги, забавно навъсен и много скоро си тръгна — каза, че е препушил и много го боли глава. Щом той се оттегли, и Марта отиде да спи. В гостната, на масичката до канапето остана отворено сребърното ковчеже. Драйер си взе оттам цигара — виенска, с картонен мундщук — и изведнъж се разсмя: „Свиваща предавка… одухотворена гъвкавост… Хем той не лъже… неговата идея ужасно ми допада.“
Когато той на свой ред се качи в спалнята, Марта наглед вече спеше. Най-сетне, след няколко столетия, светлината угасна. Тогава тя отвори очи и се вслуша. Хърка. Тя лежеше по гръб, загледана в тъмното и се сърдеше на хъркането, на някакъв блясък в ъгъла на спалнята, а освен това и на себе си. „Трябва съвсем иначе — каза си тя най-сетне. — Утре вечер ще постъпя иначе. Утре вечер…“
Но и следващата вечер, и в събота, Франц не се появи. В петък той отиде на кино, в събота — на кафене. Във филма волоока глупачка с черно сърчице вместо устни и мигли като спици на чадър представяше богата наследничка, която представяше на свой ред бедна чиновничка, а в кафенето се оказа адски скъпо и някаква начервосана мома с гадна златна пломба пушеше и го гледаше, и олюляваше крак, и се усмихваше леко, изтърсвайки пепелта. „Не издържам повече — стенеше провлачено, шепнешком Франц. — Тя затрива живота ми, устата ми е пресъхнала заради нея, сили нямам… А беше толкова просто — да я награбя, когато ме докосна. Мъка… Дали да не почакам — да не я виждам няколко дни?… Но тогава не си струва да живея… Следващия път, ето кълна се, кълна се… в моята майчица се кълна…“.
В неделя той стана късно, изнесе вяло кофата със сапунена вода и докато минаваше край вратата на хазяина, я погледна със страх и омраза. Реши да излезе да се поразходи, но по стъклата шибаше бурен дъжд. В стаята беше студено. От нямане какво да прави, той си изтри хубаво очилата, отвори шишенцето с мастило, напълни автоматичната писалка и седна да пише на майка си.
Мила майчице — пишеше той с небрежния си едър почерк, — как си? Как е Еми? Навярно… Той спря, зачеркна последната дума и се замисли, човъркайки с края на писалката в носа. Навярно… сега отива на черква; после ще готви неделния обед… Кокошка, бедни рицари… През деня кафе с бит каймак… Какво я интересува той? Тя винаги е обичала повече Еми. Закръгленичка, червеникавокафява — шамаросваше го по бузите, когато беше вече на седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет години. Миналата година… А когато беше съвсем малък (бледничък, кръглолик, вече с очила), веднъж, на Великден, реши да го накара да изяде шоколаден бонбон (във вид на кафяво зайче), който сестричето тайно беше облизало. Задето Еми беше облизала предназначен за него бонбон, майка му само я плесна лекичко по дупето, а него, задето отказа дори да докосне олигавения шоколад — така го халоса с все сила по лицето, че той излетя от стола, удари глава в пода и припадна. Любовта към майката беше първата му нещастна любов. По-добре беше сякаш, когато тя открито го хокаше, отколкото когато равнодушно му се усмихваше или, пред гости, мило го пощипваше. В навечерието на заминаването му тя забрави в неговата стая вълнения си шал и той, кой знае защо, го сложи за през нощта под възглавницата си, но не можа да спи, а плака като глупак. Тя може би сега тъгува все пак за него? Но това тя не го пише…
Приятно е все пак да се пожалиш — до сълзи приятно. А Еми е добро момиче… Ще се омъжи за месаря с бяло сетре; сто на сто ще се омъжи за него… И добре ще направи — работата му е сигурна, той е най-добрият месар в града. Проклетият дъжд… А какво да напише — все пак не знае… Дали да не опише стаята?