Но огледалото изведнъж проблесна предупредително, отразило прелестна гола ръка, която се протегна изнемощяла и падна като мъртва. Леглото бавно се върна обратно. Марта лежеше със затворени очи и усмивката образуваше две сърповидни трапчинки от двете страни на стиснатата й уста. Кичурите, някога непроницаеми, сега бяха отметнати от слепоочията и Франц, опрян на лакът до нея, загледан в нежното й голо ухо и чистото чело, отново намери в това лице онази прилика с мадоната, която той, любител на такива сравнения, вече беше отбелязвал.
В стаята беше студено.
— Франц… — пророни Марта, без да отваря очи, — Франц… та това беше рай… Аз още никога, никога…
Тя си отиде след час. Преди да си тръгне, изучи много добре всички кътчета на стаята, подреди всички вещи на Франц, премести масата и креслото, забеляза, че всичките му чорапи са скъсани, че на всички долни гащи липсват копчета — и каза, че поначало стаята трябва да се поукраси, — може би с бродирани покривчици, и непременно кушетката, и две-три ярки възглавници. За кушетката тя напомни на старчето, което тихо се разхождаше напред-назад по коридора. Като се усмихваше ту на нея, ту на Франц, и потриваше сухо шумолящи длани, то каза, че щом пристигне съпругата, ще има и кушетка. А понеже, честно казано, никаква кушетка не беше давал на поправка (в празния ъгъл по-рано бе стояло чуждо пиано), и понеже освен това, старчето беше ерген, то с голямо удоволствие отговаряше на Марта. То поначало си беше доволно от живота, това сиво старче с домашни ботушки с катарами, особено откакто си откри чудна дарба — да се превръща вечер по избор, или в дебел кон, или в шестгодишно момиченце с моряшка рокличка. Защото той всъщност — но това е, разбира се, тайна, — той беше известен илюзионист и фокусник. Менетекелфарес.
На Марта й хареса неговата учтивост, но Франц я предупреди, че е чудак.
— Ах, мили мой — каза тя, докато слизаше по стълбата, — всичко това е много, много хубаво. Този тих старец е за предпочитане пред някоя любопитна, бъбрива вещица. До утре, мили… А когато жена му си дойде, ние просто ще си намерим друга стая. Можеш да ме целунеш — но бързо…
Улицата, на която живееше Франц, беше тиха, бедна, задънена, а другият й край излизаше на малък площад, където във вторник и петък разполагаше сергиите си скромен пазар. Оттам изтичаха две улици — вляво — крива пресечка, където в дни на политически събития от прозорците стърчаха мръсночервени знамена; вдясно — дълга, многолюдна улица, на която, между другото, имаше и магазин, в който всяко нещо струваше пет гроша, все едно дали става дума за чифт жартиери или бюст на Шилер. Тази улица опираше в каменен портик с бяла буква върху синьо стъкло, — крайна станция на подземната железница. Там трябваше да се свие вляво, по булеварда, по-нататък вече нямаше къщи, тук-таме се строеше вила или се ширеше зелена пустош, разделена на зеленчукови градинки. Следваха пак къщи — огромни, розови, току-що изникнали. Марта свърна зад ъгъла на последната от тях и се намери на своята улица. Домът й беше в другия й край — близо до широкия булевард, по който минаваха два трамвая, 113 и 108, и един автобус.
Тя мина бързо по чакълестата пътечка към верандата и в този миг слънцето се отърколи по меката долна част на велурените облаци, намери процеп и скоростно си проправи път. Дръвчетата край пътечката веднага припламнаха с мокри огънчета, а паяжината разхвърли тук-таме спици с цвят на дъга. Ливадата заискри. Със стъклено крило проблесна прелетял врабец.
Когато Марта влезе в антрето, пред очите й в полумрака преплуваха румени петна. Къщата беше празна; в трапезарията масата още не беше сложена; в спалнята, на килима, на синята кушетка — грижливо нагънато слънце. Тя почна да се преоблича, като се усмихваше щастливо и нежно в огледалото.
А малко по-късно, когато вече стоеше насред спалнята, в тънка тъмночервена рокля, леко гримирана, с пригладени слепоочия, отдолу до нея стигна лиричният лай на Том, а след това — силен глас, който й се стори непознат. Докато слизаше по стълбата, тя срещна на завоя непознат господин, който бързо се качваше, свиркаше си и удряше с камшик по перилото. „Здравей, душице — каза той, без да спира, — след десет минути съм готов.“ — Той взе последните две-три стъпала наведнъж, весело охна и погледна изкосо надолу към отплуващия път в косата й. „Побързай — рече тя, без да се обръща. — И те моля да не миришеш на манеж.“ Горе с тих смях се затвори врата.