В театъра (просторен, многолюден, с гигантска, още неразкрита сцена) те се притиснаха в една от онези ужасно тесни ложи, в които веднага тъй ясно разбираш колко неудобно, карикатурно дълго, кокалесто-ставно настръхнало нещо са чифт мъжки крака. Особено трудно му беше на върлинестия Франц: не стига, че долните му крайници в миг натежаха и го заболяха — както поглеждаше невъзмутимо встрани, Марта се беше притиснала силно и сладко с копринено коляно към десния му, неудобно свит крак, а Драйер, седнал вляво и малко отзад, се беше опрял лекичко на рамото му и му гъделичкаше ухото с крайчето на програмата. Франц изпитваше непоносим страх, че ето на, съпругът ще забележи нещо — но да отмести крак не можеше, нямаше място, — освен това, Марта раздвижваше от време на време пищял и тогава по цялото му тяло преминаваха копринени искри, от които не можеше да се откаже.
— Толкова огромен театър — каза той и поразкърши рамене, за да се освободи незабелязано от отвратителната, покрита със златни косъмчета ръка на Драйер. — Представям си колко ли печелят на вечер! Местата трябва да са към две хиляди…
Драйер, който препрочиташе за втори път програмата, каза:
— Аха, виж това ще е интересно: номер пет — велосипедисти, ексцентрици.
Светлината бавно угасна, кракът на Марта се притисна по-силно, зазвуча музика.
Много забавни неща им показаха тази вечер: господин с накривен цилиндър жонглираше със сребристи бутилки; четирима японци летяха на леко поскърцващи трапеци, а в почивките си хвърляха един на друг тънка пъстра кърпа, с която усърдно си бършеха дланите; клоун с непрекъснато смъкващ се панталон меко падаше на сцената — плъзгаше се със свистене и звучно се стоварваше по очи; бял, сякаш напудрен кон нежно местеше крака в такт с музиката; семейство велосипедисти извличаше от свойствата на колелото всичко възможно; тюлен с преливаща лъскава чернота викаше гърлено и влажно, като задавил се плувец — хлъзгаво, гладко, като намазан с мас, скачаше по дъска в зелената вода на басейна, където полугола мома го целуваше в устата. Драйер от време на време ахкаше от удоволствие и побутваше Франц. А след като отведоха тюлена, който получи за награда риба (и той сочно я лапна във въздуха) — завесата се затвори за миг, а когато отново се разтвори, насред сцената, в полумрака, стоеше озарена жена със сребърни обувки и люспеста рокля и свиреше на светеща цигулка. Прожекторът прилежно я заливаше ту с розова, ту със зелена светлина, диадемата на челото й проблясваше, тя свиреше протяжно, сладко — и Марта изведнъж изпита такова вълнение, тъй прекрасна тъга, че притвори очи и намери в тъмното ръката на Франц, а той почувства същото, каквото и тя, нещо примиращо, замайващо, съзвучно с тяхната любов. Музикалната феерия (така пишеше в програмата) проблясваше и проплакваше, цигулката припламваше като звезда, ту розова, ту зелена светлина озаряваше музикантката… Драйер внезапно не издържа.
— Затворих очи и запуших уши — каза той с плачлив глас. — Кажете ми когато тази гадост свърши.
Марта потрепери; Франц не съобрази веднага за какво става дума и реши, че всичко е загубено — Драйер е разбрал всичко, — и го заля такъв ужас, че чак се просълзи. В това време сцената угасна и театърът загромоля като рукнал върху железен покрив дъжд.
— Ти абсолютно нищо не разбираш от изкуство — обърна се сухо към мъжа си Марта. — И само пречиш на другите да слушат…
Той вдигна демонстративно очи нагоре и шумно издиша; после очебийно се засуети, засвъсва бързо вежди като човек, който иска час по-скоро да се забрави — и намери в програмата следващия номер.
— Виж това е друго — възкликна той. — „Еластична продукция на братята Рели“; след което — „световноизвестен вълшебник“. Да видим.
„… Размина се — мислеше си в това време Франц. — Този път се размина. Уф… Трябва да сме крайно предпазливи… Всъщност трябва да има известна прелест в това, че ето, тя е моя, а той седи до нас и не знае. И все пак е страшно. — Господи, колко е страшно…“