— Яжте, пийте, чувствайте се като у дома си — засмя се Марта.
Този ден тя носеше черна рокля с тюл, косата й, разделена от много тънката и бледа черта на пътя, лъщеше като абанос. Ниската лампа с оранжев абажур заливаше масата с рязка, празнична светлина. Франц проблясваше срещу Марта с обожаващи очила и смучеше крачето на студеното пиле. Тя изведнъж се протегна към него, взе от ръката му почти оглозганото кокалче и като се смееше само с очи, почна вкусно да го гризе с щръкнало малко пръстче. Устните й станаха по-сочни, по-ярки. Франц се наведе напред и прошепна: „Възхитителна си. Аз те обожавам.“ — После се отметна назад и погледна към завесата.
— Да можехме да вечеряме всеки ден така, ти и аз — въздъхна Марта. Намръщи се за миг, разтърси глава и със смел, леко фалшив глас възкликна, подавайки чашката си:
— Я ми налейте коняк, скъпи ми Франц.
— Аз няма да пия, страхувам се, че после няма да се науча да танцувам — каза Франц и наведе внимателно гарафката.
Но на нея сега не й беше до танци… тя искаше да седи в това овално езеро светлина дълго-дълго, да я обзема чувството, че така ще е и утре, и вдругиден, до края на живота… Моята трапезария, моят сервиз, моят Франц.
Тя хвана изведнъж лявата си китка, обърна часовничето, което се мъчеше да е винаги там, където синята вена се разделяше на три, и сви учудено вежди.
— Закъснява цял час — не, повече… Нищо не разбирам. Натиснете звънеца, ако обичате — ето го, виси над вас.
Стана му неприятно, че нея сякаш я тревожи отсъствието на мъжа й. Добре де, закъснял е, и какво? Толкова по-добре. Тя всъщност няма право.
— Защо трябва да звъня? — каза той и пъхна ръце в джобовете.
Тя отвори широко очи.
— Мисля, че ви помолих да натиснете ей това копче…
В дългия лъч на нейния поглед той, кой знае как, омекна; усмихна се виновно и позвъни.
— Ако сте се нахранили, можем да ставаме — каза Марта. — Впрочем хапнете грозде. Ей тази чепка.
Той почна да яде грозде, като изплюваше грижливо семките. Подобно на призрачно махало по покривката се движеше сянката на леко поклащащия се звънец. Влезе, бледа и замаяна, Фрида.
— Кажете — обърна се към нея Марта, — мъжът ми да се е обаждал, докато ме нямаше?
Фрида замря, после се хвана за слепоочията.
— Ах, Божичко — отрони тя тихо. — Ах, Божичко… Господин директорът се обади към осем… че веднага тръгва… да сервираме по-рано… Простете ми…
— Вие трябва да сте полудели — рече студено Марта.
— Простете ми — повтори слугинята.
— Съвсем сте се побъркали — каза Марта.
Слугинята премълча и като примигваше подозрително, припряно засъбира мръсните чинии.
— Оставете — тросна й се Марта, — после.
Слугинята бързо излезе.
— Невероятна жена — измърмори Марта, облегна се сърдито на масата и подпря буза с юмруци. — Тя нали видя, че седнахме да вечеряме, нали тя ни донесе омлета. — Аха — аз тъкмо това не съобразих — нали сама видя. Я звънни пак.
Франц вдигна послушно ръка.
— Впрочем недей, остави — спря го Марта. — Аз ще си поприказвам с нея после.
Обзе я някакво необичайно вълнение. Тя притискаше към оголените си зъби стиснати пръсти, от което скулите й се повдигнаха, а очите й се присвиха. След малко тя стана.
— Сега е единайсет без четвърт — усмихна се тя. — Май много дълго пътува.
— Нещо го е задържало — обади се навъсено Франц. Той беше озадачен и обиден от нейната тревога.
Тя угаси лампата в трапезарията. Минаха в гостната. Марта свали слушалката, наостри уши, тракна слушалката обратно.
— През това време телефонът не се е развалил — каза тя. — Нищичко е разбирам. Дали да не е обадя на някого…
Сложил ръце на гърба, Франц се разхождаше напред-назад из стаята, усещайки, че ей сега ще се разплаче. Марта прокара бързо пръст по азбучника до апарата, намери домашния телефон на секретаря на мъжа си.
— Странно — отговори й той, — аз лично го видях как потегли с колата за вкъщи. Да, с вашия икар. Трябва да беше, — момент — да, към осем…