— Така — отрони Марта и вилката на телефона издрънча.
Тя отиде до прозореца, дръпна светлосинята завеса. Нощта беше ясна. Прежния ден беше почнало затопляне, но отново бе свил студ. Тя видя сутринта как по леда се подхлъзна възрастна дама. Много е смешно, когато се просва възрастна дама… Без да отваря уста, Марта конвулсивно се засмя. Съдейки по звука, Франц реши, че тя е изхлипала и смутено се приближи. Тя се обърна към него и изведнъж се вкопчи в рамото му, заплъзга буза по лицето му.
— Внимавай — очилата — прошепна Франц.
— Навий грамофона — каза тя и го пусна, — ще танцуваме. И да не си посмял да се плашиш — аз ще ти говоря на „ти“, когато ми скимне, чу ли?
Франц завъртя почтително ръчката на големия лакиран сандък. Когато вдигна глава, Марта седеше на канапето и го гледаше навъсено и странно.
— Мислех, че вие ще изберете плоча — каза Франц, — та аз не зная коя…
— Отщя ми се — каза Марта и се извърна.
Франц въздъхна. Никога не я беше виждал в такова странно настроение. Вместо да се радва, че мъжът й се е забавил…
Той седна на канапето до нея. Ослуша се и я целуна по косата, после по устата. Зъбите й тракаха.
— Дай ми шала — рече тя. Той донесе розовия плетен шал, който винаги се търкаляше в ъгъла, на креслото. Тя погледна часовника. Единайсет и половина.
Франц изведнъж стана:
— Аз ще си вървя — каза той мрачно.
— Ти ще останеш — каза тихо Марта.
Той я погледна втренчено и смътно си помисли, че тук нещо не е наред, някаква не съвсем обикновена тревога…
— Знаеш ли какво си спомням сега — заговори изведнъж Марта. — Спомних си полицая, който писа протокола. Дай ми бележника си. И молив. Ето; той държеше бележника пред себе си ей така и пишеше.
— Какъв полицай? За какво говориш?
— Да, вярно, теб те нямаше там. Аз вече свикнах някак да те намесвам със задна дата във всичко станало. Впрочем тогава вече те познавах.
— Престани — каза Франц. — Хваща ме страх.
— Нищо, че те е страх. Нищо, че… Прости ми. Говоря глупости. Просто съм много разстроена.
Тя държеше бележника на коленете си. Франц видя, че тя рисуваше на страничката първо някакви чертички, после изведнъж написа ясно Драйер и го зачерта. Погледна го изкосо — и отново написа с едри букви Драйер. Присви очи и се залови усърдно силно да задрасква. Крайчецът на молива изпращя и се счупи. Тя му хвърли бележника и стана.
Франц мълчеше. Часовникът тиктакаше. Марта стоеше пред него и гледаше, гледаше, сякаш му внушаваше нещо. И изведнъж сред нетърпимата тишина тропна външната врата и екна ликуващият глас на Том.
— Дойде си — каза глухо Марта и за миг лицето й странно се обезобрази.
Драйер влезе далеч не дотам бодро както винаги — и далеч не дотам бодро поздрави Франц. Франц тутакси полудя от ужас.
— Защо толкова късно? — попита Марта. — Защо не се обади?
— Ами така се случи, душице, така се случи.
Той се помъчи да се усмихне, но нищо не излезе.
— Е, време ми е! — извика бързо и дрезгаво Франц.
Той после не помнеше как се е сбогувал, как е облякъл палтото, как се е намерил на улицата.
— Не е вярно — рече Марта, — усещам, че изобщо не е вярно. Кажи ми, какво е станало?
— Скучна работа, душице. Убит е човек.
— Пак шеги, шеги — застена Марта.
— Не, за съжаление — промълви тихо Драйер. — Ние, да ти кажа ли, с все сила се блъснахме в трамвай. Номер седемдесет и три. Аз само си изгубих шапката и здравата се ударих в нещо. В такива случаи най-зле пострадва шофьорът. Откараха го в болницата, още беше жив, там умря. По-добре не ме питай за подробности.
Те седяха един срещу друг край сложената маса. Драйер, навел очи, ядеше студено пиле. Марта, с бледо, лъщящо лице, със ситни капчици пот над устната, където се чернееха тънки косъмчета, гледаше, притиснала пръсти към слепоочията, бялата, бяла, непоносимо бяла покривка.
VII
Без да довърши увлекателния, но малко объркан разговор със синебузия маджарин (или евреин, или баск) на тема дали може по хирургичен начин (тоест, изливайки върху него кофи кръв) така да се обработи опашката на тюлен, че тюленът да може да ходи изправен, Драйер рязко се събуди и с отчаяна припряност, сякаш си имаше работа с адска машина, спря раздрънчалия се будилник. Леглото на Марта, която обичаше лекия студ на ранния час, вече беше празно. Той се надигна и усети болка в рамото: електрически звънец от вчерашния ден в днешния. По коридора със силен плач прошумя милозливата Фрида. Той огледа с въздишка огромното виолетово петно върху тлъстото си рамо.