Докато се миеше, чу от ваната как в съседната стая Марта диша и леко пращи — прави модерна гимнастика. После запали пура, докато обличаше палтото, усмихна се от болка и излезе.
Като забеляза, че градинарят (който беше и пазач) стои до оградата, Драйер помисли, че ще е добре, та ако ще и чак сега, да разкрие с пряк въпрос тайната, която го занимаваше толкова отдавна.
— Това наистина е нещастие, голямо нещастие — каза сериозно градинарят, когато Драйер се приближи. — А той има на село баща и четири сестрички. Хлъзнал се е, значи, върху поледицата — и капут.
— Да — кимна Драйер, — проби му главата, гръдния кош — всичко.
— Добро, весело момче — заяви с чувство градинарят. — И умря. Ключът от гаража трябва да е останал у него. Заключен е.
— Чуйте — подхвана Драйер, — случайно да сте забелязали… — понеже аз силно подозирам…
Той се запъна. Дреболия, времето на глагола го спря. Вместо да попита „той пие ли?“, трябваше да попита „той пиеше ли?“. Заради тази промяна във времето се получаваше нещо логически неуместно. Трупът не може да е пияница; а какво е било преди — много или малко е било излято от едно-друго в несъществуващото сега гърло — не, това вече не беше забавно…
— … аз за градинската пътечка. Много подозирам, че тук човек може да се подхлъзне. Да бяхте я посипали с пясък…
„Финита… — усмихна се той мислено, седнал в таксито. — Ще продам икара без да го ремонтирам. Да го няма… Марта не иска нова кола. И май има право. Трябва да поизчакаме.“
Но Марта се отказа от автомобил по съвсем друга причина. Някак странно, подозрително става да не използваш собствената си кола, ако ходиш (три-четири пъти седмично, точно към седем вечерта) на урок по ритмични поклони и пляскане с ръце („Флора, приеми тези рози…“ или: „О, Слънце…“). А не можеше да я използва, защото от шофьора до анонимното писъмце има само една крачка. Налага се, значи, да използва други — и най-разнообразни — средства за придвижване, включително и подземната железница, която превозва много удобно от всяка част на града (а заобиколният път беше необходим — въпреки че пеш можеше да стигне за четвърт час) до улицата, излизаща на площада, където вторник и петък продаваха риба, вълнени чорапи и какво ли не. Освен това Драйер никога не пътуваше с подземните вагони, твърдейки, че там винаги намирисвало на сирене. И изобщо — ако спази тези малки, но ужасно скучни предпазни мерки, той едва ли може да се досети, че тя не четири пъти седмично, а само веднъж — и то не винаги, — се навежда, разпръсвайки невидими цветя, босонога, по туника, между седем-осем същите като нея плавни, полуголи, богати дами.
В деня, когато във вестника, в рубриката за произшествия, се мярнаха търговецът Драйер (собственикът на магазина „Денди“) и неговият, кой знае защо, безименен — и, значи, вече навеки безименен шофьор, този ден Марта дойде малко по-рано от обикновено. Франц още не се беше върнал от работа. Тя седна на сиво-синята кушетка, която я прие с недоволно изохкване, и зачака. Лицето й днес беше особено бледо, със съвсем леко начервени устни; беше сложила затворена рокля, бежова, с копченца. Когато Франц изтрополи с познатите стъпки през коридора и влезе (с онази рязка безцеремонност, с която влизаме в собствената си, разбира се, празна стая), тя не се усмихна. Като я видя, Франц радостно ахна и, без да си сваля шапката, почна да ръси Марта със ситни целувки.
— Ти вече знаеш? — попита тя и в очите й имаше онзи странен израз, което той се надяваше днес да не види.
— Има си хас — рече той, стана от кушетката и бързо смъкна от шията си пъстрото шалче. — В магазина разбрах. Даже ме разпитваха как е станало. Аз, откровено казано, вчера малко се уплаших, когато той влезе толкова мрачен… Ужас.
— Кое е ужасно, Франц?
Той беше вече без сако, без вратовръзка и шумно си миеше ръцете.
— Ами ето — парчета стъкло право във физиономията. С острите части. А после тежката артилерия — металът, ударът на метала… главата се пръска. Аз толкова ясно си представям такива неща. Направо ми се повдига.
Тя присви рамо:
— Това са нерви, Франц, нерви. Ела тук.
Той седна до нея и, като се мъчеше да не забелязва, че днес всичко е някак ново, че тя е погълната от някакви чужди мисли, тихо попита:
— А моите пантофки днес няма ли да ги обуеш?