Това беше условна алегория. Но Марта сякаш даже не го чу.
— Франц — каза тя, като го галеше по ръката и така я задържаше, — та аз вчера предчувствах… Помисли си само, той по чудо се е отървал…
Душата му веднага се помрачи, нещо в него тягостно заскимтя; той се извърна, искаше да почне да си свирка, но не издаде звук и си остана така — с унило издадени устни.
— Какво ти става, Франц! Престани да се държиш несериозно. Чу ли?
Тя го прегърна през шията и го привлече към себе си; той се напрегна, не се даваше — но изведнъж нейният остър, брилянтен поглед го шибна и той целият някак се спихна, както се спихва с жалостив писък детски балон. Сълзи на обида замъглиха очилата. Той притисна буза в рамото й.
— Аз не мога така — заговори той с тихичко скимтене. — Още снощи… Не, аз не мога така. Още снощи усетих, че ти някак не истински, не всецяло… Аз не мога… Ти така го чакаше, така се тревожеше! И ето сега — пак същото. Ах, толкова е мъчително…
Марта запримига, недоумявайки. После разбра.
— Виж ти какво било — проточи тя с усмивка. — Виж ти какво било… Очарователно!
Тя прегърна главата му, погледна го втренчено и строго в очите, а после бавно, с полуотворена уста, сякаш искаше леко да го ухапе, се приближи към лицето му, завладя устните му.
— Ех ти — каза тя и бавно го пусна, — ех ти… — повтори, като кимаше и се усмихваше пред носа му. — Искам да разбереш колко си глупав… Ама почакай…
Но Франц нежно побесня. От ръба на кушетката на пода тупна чантата и никой не я вдигна. Марта заговори изведнъж нещо с половин глас, забързано и несвързано; така става със спящ: почне да стене и бързо-бързо замърмори — отвъдна скороговорка… После млъква. А след мълчанието тя изрече с мътен от полудрямката глас:
— Вдигни, радост моя, чантата. Май всичко се е изсипало.
Той я вдигна. Пак му беше съвсем леко и весело. Съвсем разбираемо е, че тя вчера се тревожеше. Просто — приятелска загриженост. Нищо особено.
— Слушай — продължи тя след малко. — Слушай, Франц… колко хубаво щеше да е, ако не трябваше да си ходя днес. Нито днес, нито утре. И изобщо — никога. Разбира се, нямаше да можем да живеем в толкова мъничка стая.
— Щяхме да вземем по-голяма стая, а и по-светла. Да, хайде да помечтаем, По-голяма и по-светла. Дори, може би две стаи, а? Ти мислиш — три? И кухня — добави уверено Франц. — Но ти нямаше да готвиш. Имаш толкова скъпоценни нокти.
— Да, разбира се; ще имаме прислуга. Бихме могли да вземем пак Фрида. Та какво казваме — три стаи?
— Не, четири — отсече след кратък размисъл Франц. — Спалня, гостна, кабинет, трапезария…
— Четири. Да. Четиристаен апартамент. С кухня. С баня. И спалнята ще е цялата бяла, нали? А другите стаи ще са сини. В гостната и в трапезарията ще има много, много цветя. Освен това на горния етаж ще има стая — за всеки случай — може би за гости…
— Как тъй — на горния етаж?
— Ами да: ще имаме вила.
— Да, разбира се — кимна Франц.
— Да продължим, мили. Значи вила. Със светла гостна. Килими, картини, сребро. Нали? И малка градина. Ливада. Плодни дръвчета. Магнолии. Нали, Франц?
Той въздъхна. „Всичко това чак след десетина години. Аз няма бързо да се издигна…“
Марта притихна — сякаш я нямаше в стаята. Той се обърна с усмивка към нея и на свой ред замря: тя го гледаше, присвила очи, прехапала устна.
— Десет години — пророни тя горчиво и студено. — Искаш да чакаш десет години?
— Така ми се струва — отговори Франц. — Не знам. Освен ако много ми провърви… Но ето на: вземи Пифке; той е в магазина от самото начало, — значи десетина години. И заема добра длъжност. А знам, че живее много скромно… получава не повече от триста и петдесет на месец. И жена му работи. Апартаментчето им е мъничко…
— Слава Богу, че си го разбрал — каза Марта. — Виждаш ли, приятелю, мечтите не могат да се влагат в банка срещу лихви. Това са несигурни акции, а и лихвите са нищожни.
— Но какво да правим? — попита Франц. — Аз, да ти кажа ли, бих се оженил за теб още сега. Не мога да живея без теб. Без теб съм като празен ръкав. Но аз даже килим, или, да речем, приличен сервиз не мога да купя. И изобщо, би се наложило да си търся друга работа — нали разбираш, — а аз нищо не мога, нищо не умея. Значи трябва отново да уча. Бихме живели във влажна стаичка, полугладни… Да икономисваме от храната, от въглищата…
— Да, и тогава, разбира се, никакъв чичо нямаше да ти помага — прекъсна го сухо Марта.