— Това е изобщо немислимо — рече Франц.
— Абсолютно немислимо — повтори Марта.
— Защо ми е сърдиш? — попита той след минута мълчание. — Сякаш съм виновен за нещо… Но аз наистина нямам никаква вина… Ех, ще мечтаем, щом искаш. Само не се сърди. Хайде да продължим. Аз ще имам осем костюма — искаш ли да ти опиша какви?
— За десет години — усмихна се тя, — за десет години, мили мой, мъжката мода ще успее много да се промени.
— Ето, ти пак се сърдиш…
— Да, сърдя се — но не на теб, а на съдбата. Виж какво, Франц — не, ти няма да разбереш…
— Ще разбера — възрази Франц.
— Е, тогава виж какво — обикновено хората правят разни планове, чудесни планове, но изобщо пропускат да се съобразят с едно нещо: със смъртта. Сякаш никой не може да умре. Ах, не ме гледай, сякаш казвам нещо неприлично…
Сега лицето й беше съвсем същото като вчера, когато мърмореше за някакъв полицай. Странно лице.
— Време ми е — намръщи се Марта, бавно стана и си заоправя пред огледалото косата. — По улиците вече продават елхи — каза тя, взряна в огледалото, и вдигна високо лакти. — Искам да купя елха, огромна, много скъпа. Дай ми, моля те, повечко пари.
— Ти днес си зла — въздъхна Франц.
Той слезе с нея по тъмната стълба. Изпрати я до площада. Беше много хлъзгаво, ледът блестеше под фенерите.
— Знаеш ли какво? — подхвърли тя докато се сбогуваха на ъгъла. — Та аз можех да съм днес в траур. Случайност е, че не съм в траур. Помисли за това.
И стана тъкмо каквото тя искаше: Франц веднага се развесели. Погледна я и се разсмя. И тя се разсмя. Господинът с фокстериера, който чакаше кучето да престане да души фенера, ги погледна одобрително и малко завистливо. „В траур“ — каза Франц, давейки се от смях. Тя се засмя и закима. „В траур“ — повтори Франц и избоботи смеха си в длан. Господинът с фокстериера въздъхна и се отдалечи. „Аз те обожавам“ — каза с тънък глас Франц и доста дълго гледа с мокри очи след нея.
Но щом се обърна, щом тръгна, лицето на Марта стана пак съсредоточено и строго. Това Франц вече не го видя. Той избърса с кърпата стъклата на очилата си и все още засмян, бавно тръгна към къщи. Да, наистина — случайност. Ако беше седял до шофьора… Да речем. Просто да беше седнал там. И готово: вдовица. Богата вдовица. След година — сватба. Впрочем защо тези сложни комбинации с колата?… Пък и такава катастрофа невинаги завършва със смърт; най-често се отърваваш с натъртвания, счупвания, наранявания… към случайността не бива да се предявяват прекалено сложни изисквания… точно така, моля, точно така, — та мозъкът да се пръсне… Ала малко ли неща сполитат хората: болести например. Той може да има сърдечен порок? Пък и от инфлуенца хвърлят топа… Как прекрасно щяха да си заживеят тогава… Първокласно щастие. Магазинът щеше да работи, паричките да идват… Но най-вероятно е той да надживее жена си — като някакъв прастар дъб ще стигне до двайсет и първия век. Нали вестниците писаха за някакъв турчин на сто и петдесет…
Така си мечтаеше Франц, смътно и доста грубо — и не съзнаваше, че мисълта му се движи от тласъка, който й бе дала Марта. Отвън бе дошла и мисълта за женитба. О, беше хубава мисъл. Ако е вече щастие да вижда Марта от време на време, какво огромно блаженство ще е да я има до себе си през цялото денонощие!… Той използва този аритметически похват съвсем наивно — както дете, което обича шоколад, си представя страна, в която се издигат планини от шоколад: разхождаш се и ближеш.
През тези дни той изобщо не забеляза разяждащото, разрушително свойство на приятните мечти за това как Драйер ще опъне петалата. Сляпо и безгрижно почваше да бълнува. Следващите срещи с Марта бяха сякаш пак така естествени и топли както предишните. Но както в тази простичка стая с вехти скромни мебели, със зелеподобни цветя по тапетите, с наивно-тъмен коридор; където хазяин беше старче, което безвъзвратно, макар и незабелязано, беше полудяло — в тях, в тези срещи сега се таеше нещо странно, — отначало ужасяващо и срамно, но вече увлекателно, вече всесилно. Каквото и да казваше Марта, колкото и нежно да се усмихваше, във всяка нейна дума и поглед Франц долавяше притегателен намек. Те бяха като наследници, седнали в полутъмна стая, зад чиито стени всеки миг трябва да предаде Богу дух обречен богаташ; те можеха да говорят за незначителни неща, за наближаващото Рождество, за това, че сега в магазина има страшно много работа — ските и разни вълнени дрехи вървят чудесно — можеха да говорят за всичко, наистина, по-тихо от обикновено, но слухът е напрегнат, блясъкът в очите е вероломен, скритата мисъл не ти дава мира: чакаш, чакаш, всеки миг оттам ще излезе на пръсти и красноречиво ще въздъхна навъсеният доктор — а през открехнатата врата ще се вижда гърбът на свещеника, наведен над бяло, бяло легло.