Безсмислено очакване. Марта отлично знаеше, че него май и зъби никога не са го болели, никога не е имал хрема. Затова толкова се ядоса, когато в навечерието на празниците тя самата настина, сухо и мъчително кашляше, нощем се изпотяваше, а денем бродеше не на себе си, зашеметена от простудата, с натежала глава, с бръмчене в ушите. По Коледа не й олекна. Въпреки това облече вечерта деколтирана, много лека рокля с цвят на пламък, с дълбоко изрязан гръб; замаяна от аспирина, тя се мъчеше с усилия на волята да пропъди болестта и следеше приготовлението на болето, подреждането на масата, румената димяща дейност на готвачката.
В гостната, опряла връх в тавана, цялата оплетена в леко сребро, цялата в електрически, още незапалени лампички, стоеше свежа, пищна елха, равнодушна към шутовската си премяна. Между гостната и антрето, в преходния хол, където беше светло и доста пусто, където сред плетените мебели и парниковата тишина дишаха цъфтящи растения, където зад решетката на изкуствената камина пламтеше мандаринена жарава, Драйер, в очакване на гостите, четеше английска книга. Той мърдаше устни и честичко надничаше в дебеличък речник. Марта мина край него и понеже не знаеше къде да се дене през продължителното затишие преди първия звънец, седна по-надалеч, откъсна леко стъпало от пода и заразглежда и тъй, и инак, ярката си, остра обувка. Цареше невъзможна тишина. Драйер изтърва речника, изпращя с щедрата кола на ризата и го вдигна, без да откъсва поглед от книгата. Тя усещаше в гърдите си задух. Стори й се, че само с кашлица не може да се освободи от него; само едно веднага би разрешило всичко и би я облекчило: ако изведнъж изчезнеше онзи едър жълтомустакат човек в смокинг. Остротата на омразата й стигна изведнъж до такава степен на проницателност, че за миг й се привидя: креслото му е празно. Като дъга проблясна копчето за ръкавела му, той затвори речника и каза, като й се усмихваше изпод вежди: „Господи, колко си настинала; оттук чувам как вътре в теб всичко свири.“
— Махни книгите — каза Марта. — Ей сега ще дойдат гостите. Това е безредие.
— Добре — отговори той на английски и тихо излезе от хола, като се оплакваше мислено от лошото си произношение и оскъдния си запас чужди думи.
Креслото до камината опустя, но това не помогна. Тя с цялото си същество усещаше присъствието му — там, зад вратата, в другата стая, и в тази, и в тази, — къщата се задушаваше от него, дрезгаво тиктакаше часовникът, белите конуси на салфетките върху красиво подредената маса се задъхваха — но как да го изкашля, как да го издиша?… Сега й се струваше, че така е било винаги, че от първия ден на брака го е мразила така безнадеждно, така непоносимо. На нейния прав и ясен път той стоеше сега като плътно препятствие, което трябваше някак да се премахне, за да живее пак спокойно и ясно. Излишния човек, човека с широк, спокоен гръб, който ни пречи да си проправим път до гаровата каса или до тезгяха в колбасарцата, ние мразим много по-тежко и яростно от откровения си враг, от този, който откровено ни е напакостил.
Тя изведнъж стана рязко, почувства, че ей сега ще се задуши… Трябваше да направи нещо, да разчисти някак пътя за диханието на живота… И в този миг зазвуча звънецът. Марта се потупа по слепоочията, проверявайки прическата, и бързо отиде — не в антрето, а обратно, към вратата на гостната, за да може оттам да излезе плавно през хола и да посрещне гостите.
С прекъсвания от няколко минути позвъняването се повтори седем пъти. Първи се появиха неизбежните Грюн, после Франц, след това почти едновременно: титулуваният старец; фабрикантът на хартия със съпругата си; две шумни полуголи госпожици; директорът на застрахователно дружество „Фатум“, чипонос, мършав и мълчалив; розовият инженер в три лица, тоест със сестра си и сина си, които ужасно приличаха на него. Всичко това постепенно се стопляше, оживяваше се, слепваше се, докато образува едно слято весело същество, шумящо, пиещо и кръжащо около себе си. И само Марта и Франц все не можеха да се вмъкнат в тази жива, цветна, дишаща гъстота, — и от време на време срещаха погледи, — но и без да се гледат, и той, и тя през цялото време ясно усещаха променливите съчетания на взаимните им местонахождения, пространствените им положения един спрямо друг: той върви с чаша вино, изкосо — тя в другия край нахлупва книжна шапка на плешивия Вили; той е седнал и се е заприказвал с розовата сестра на инженера — тя в това време се е придвижила от Вили към масата със закуските; той е запушил — тя е сложила портокал на чинията си. Така шахматист, който играе блинд-партия, усеща как се местят един спрямо друг неговият кон и чуждата царица. В техните съчетания имаше някакъв смътно закономерен ритъм — и нито за миг чувството за тази хармония не се нарушаваше. Сякаш съществуваше невидима геометрична фигура, а те бяха две движещи се по нея точки и отношението между тези две точки можеше всяка минута да се долови и изчисли — и въпреки че те се движеха уж свободно, бяха строго свързани от невидимите, безпощадни линии на тази фигура.