Паркетът вече беше покрит с пъстър хартиен боклук; някой вече беше счупил чашка и разперваше лепкави пръсти. Дебелият Вили Грюн, вече пиян, със златна шапка, накичен със серпантини, широко разтворил невинни сини очи, разказваше възхитено на титулувания старец за скорошното си пътуване из Русия, въодушевено хвалеше Кремъл, хайвера и комисарите. После Драйер, излъхващ топлина, почервенял, ухилен, с висока шапка на готвач, отиде при тях, отведе Вили встрани и нещо му зашепна, докато розовият инженер продължаваше да разказва на другите гости страшна история за това как в също такава празнична нощ трима господа с маски ограбили цялата компания. В залата до гостната запя грамофонът. Драйер завъртя огромната госпожа Грюн старша, а тя боботеше, дърпаше се и най-сетне рухна на дивана. Франц стоеше до завесата на прозореца, съжаляваше, че още не се е научил да танцува. Той усети, че Марта е някъде съвсем близо — видя бялата й ръка върху нечие черно рамо, после профила й, после голия кадифено бял гръб и нечия чужда ръка, отново профила, отново гърба — и краката й, светли, сякаш голи до коленете, се движеха, движеха се, сякаш (ако гледаш само тях) са краката на жена, която не знае къде да се дене от нетърпение, от очакване, — те стъпваха ту бавно, ту бързо натам и насам, обръщаха се рязко — и пак започваха да пристъпват с непоносимо нетърпение. Тя танцуваше несъзнателно, усещайки само как непрекъснато се променя разстоянието между нея и Франц, застанал до завесата. Забеляза мимоходом, че Драйер, оставил дамата си, пъхна ръка зад завесата — навярно отвори прозореца, защото в залата стана по-хладно. Танцувайки, тя потърси с очи съпруга си, а като не го намери, разбра, че тази внезапна прохлада и лекота се обясняват именно с неговото отсъствие. Плъзна се покрай Франц и го обгърна с толкова познат, изразителен поглед, че той се смути и се усмихна на инженера, чието лице се случи не на място по прищявка на танца. Още и още навиваха грамофона, сред многото чифтове обикновени крака се мяркаха все нейните възхитителни и в главата на Франц, от виното, от кръженето на другите, започваше някаква бална суматоха, сякаш всичките му мисли изведнъж се бяха научили да танцуват.
И изведнъж се случи нещо. Една от госпожиците извика насред танца:
— Ах, вижте, завесата!
Всички погледнаха — и наистина, завесата на прозореца странно помръдна, промени гънки, а на едно място взе бавно да се издува. В същото време някой изключи електричеството и в тъмното всички заахкаха и спряха. Сред мрака странен овал светлина затича из залата, завесата се разтвори и в колебливата светлина мълчаливо се появи човек с маска, в дрипи, с фенер като тръба в протегнатата ръка. Някой пронизително извика. Гласът на инженера каза спокойно в тъмното: „Бас държа, че това е нашият мил домакин.“ И изведнъж, заглушавайки грамофона, който продължаваше да свири в тъмното, се чу силният глас на Марта. Тя изкрещя така, че неколцина отстъпиха към вратата, която с пъхтене и като се смееше с корем, преграждаше Вили. Фигурата с маска захърка, насочи фенерчето си към Марта и тръгна напред. Мнозина наистина се уплашиха, а Марта, продължавайки да вика, студено забеляза, че инженерът, който стоеше до нея, изведнъж плъзна ръка към гърба си, под смокинга, сякаш вадеше нещо. Тогава, разбрала колко много значи нейният вик, тя закрещя още по-силно, непристойно високо и заповтаря: „хайде…“
Франц не издържа. Той стоеше най-близо до новодошлия и сега с пъргава длан смъкна от лицето му отвратително изпращялата маска. В това време някой надви най-сетне пуфтящия Вили и запали лампите. Насред стаята, с шалче и черни дрипи стоеше Драйер, примираше от смях, олюляваше се и приклякаше, зачервен, разчорлен и сочеше с пръст Марта. А тя бързо съобрази как да обясни сега престорения си ужас, обърна гръб на мъжа си, присви голо рамо и спокойно отиде до заглъхващия грамофон. Драйер се втурна към нея и със смях я целуна по бузата. Франц изведнъж усети пристъп на отдавна назряващо желание да повърне и бързо излезе от залата. Чуваше зад себе си шум, всички примираха от смях, крещяха — навярно се тълпяха около Драйер и го прегръщаха, прегръщаха… Притиснал кърпа към устните си, Франц се втурна в антрето, дръпна силно вратата на тоалетната. Оттам като огромна бомба излетя старата Грюн и изчезна зад ъгъла на стената. „Боже мой, Боже мой“ — повтаряше той, превит одве, а после, дишайки дълбоко, бършейки гнусливо уста, бавно се върна. В гостната спря. Зловещо пламтеше огромната елха. Там, по-далеч, продължаваше давещият се шум от гласове, ревеше грамофонът. Изведнъж той видя Марта.