Мишка, погълнала нищожна част от грама, пада мъртва, преди да измине и сажен. Тя си го представи като щипка безцветен прах, която може да се пусне незабелязано в чашата чай.
— Би било толкова просто — каза тя на Франц, като се усмихваше с прекрасната си влажна усмивка. — Ще пием някоя вечер заедно чай, и изведнъж…
— Трябва да намерим — отговори той. — Аз ще намеря. Само че представа нямам как. Та нали, ако вляза в аптека… не, наистина не знам…
— Прав си — усмихна се Марта, — има, разбира се, кръчмички, където човек може да се запознае с някоя личност — от онези, които продават кокаин… Не, и това не става. Свинщина е да мечтаем, след като сме в такова положение. А и да успеем да намерим нещо — нали ще направят аутопсия и ще разберат. Аз, кой знае защо, си мислех, че има отрови, които не оставят следи. Просто си умрял. Лекарите предполагат, че е от разрив на сърцето. И край. Бях съвсем сигурна, че има такива отрови. Ужасно глупаво е, че няма. И колко жалко, Франц, че не си медик — можеше да поразпиташ, да пообмислиш…
— Готов съм всичко да направя — каза той малко сподавено, защото в това време си сваляше обувките, а те бяха нови и неприятно му стискаха. — На всичко съм готов. И аз мислех… И аз…
— Много време загубихме нахалост — въздъхна Марта. — Аз, разбира се, не съм учена…
Тя сгъна внимателно на креслото свалената рокля. Носеше плътни плетени гащи, а под лъскавата розова риза — фланела, защото през февруарските дни с пронизващ вятър винаги се страхуваше от бронхит.
— Отровите трябва да се изучават с години — рече тя и отметна покривката на леглото. — Чак тогава можеш да се залавяш за това.
На свой ред той внимателно окачи сваленото сако на дървените рамена на окачалката, след като предварително беше извадил и сложил на масата: писалката, два молива, бележника, ключовете, портмонето с три марки, писмото до майка му, което беше забравил да пусне. После свали от китката си часовника и го сложи на нощното шкафче. Тя винаги си тръгваше точно в осем и четвърт. Оставаха двайсет и пет минути.
— Мили, побързай… — каза през зъби Марта.
— Ох, какъв мазол съм си направил — изохка той, сложи бос крак на ръба на стола и разгледа жълтата подутина на петия пръст. — А уж са моят номер. Да не са ми пораснали случайно краката…
— Франц, хайде ела. После ще го разглеждаш.