Той после наистина огледа подробно мазола. Марта още лежеше със затворени очи, неподвижно и блажено. На пипане мазолът беше като камък. Той го натисна с пръст и поклати глава. Във всички негови движения имаше някаква равнодушна сериозност. Той изду устни и се почеса по темето. После със същата равнодушна съсредоточеност се залови да изучава и другия си крак. Главата му просто не го побираше — как тъй, номерът е точен, но въпреки това обувките се оказваха тесни. Ето ги там в ъгъла, една до друга, жълти, яки. Изгледа ги подозрително. Жалко — толкова са красиви. Той свали бавно очилата, дъхна върху стъклата, отворил уста като риба, и почна с края на чаршафа да ги бърше. После пак така бавно ги сложи.
Марта, без да отваря очи, сладко въздъхна. После бързо се надигна, погледна си часовничето. Да, трябва да се облече, да си тръгне.
— Ти днес непременно ела да вечеряш — каза тя, докато щракаше бързо жартиерите. — Като има гости — пак иди-дойди, — но да седя насаме с него цялата вечер… Просто е невъзможно. След половин час, както винаги. И не слагай тези обувки, щом те стискат. А утре ще отидеш и ще настояваш да ги разтегнат. Разбира се, безплатно. И да ти кажа ли, Франц, трябва да побързаме. Всеки ден е скъп… Ох, толкова скъп…
Той седеше на леглото, прегърнал колене и гледаше, без да мига, към светла точка в гарафата на умивалника; в нея той се видя на Марта — с тази разтворена на гърдите риза, с тези слепи очила — толкова особен, толкова мил… Позата, погледът му бяха неподвижни като при хипноза. Тя си помисли, че само с една дума може да го накара още сега да стане и да я последва, — както си е, само по риза, по стълбата, по улиците… Чувството за щастие набъбна в нея изведнъж до такава степен на яркост, тя така живо си представи целия им ясен, правилен живот след като отстранят Драйер — че се побоя, та макар само с поглед, да наруши неподвижността на Франц, неподвижност на сънуваното от нея щастие; тя бързо наметна палтото, взе си шапката, тихо се засмя и излезе от стаята. В антрето, до жалкото огледало, си сложи грижливо шапката, оправи си слепоочията. Колко хубаво пламтят бузите й…
Отнякъде изникна старчето хазяин и ниско й се поклони.
— Как е здравето на вашата съпруга? — попита тя и хвана дръжката на вратата.
Той пак се поклони.
Марта, кой знае защо, си помисли бегло, че това съсухрено, с нещо неприятно старче навярно знае едно-друго за начините за отравяне. И още няколко дни не можа да се отърве от мисълта за отровите, макар да знаеше, че от това нищо няма да излезе. Сложен, опасен, не съвременен начин. Да, именно не съвременен. „Ако в средата на миналия век са се гледали годишно средно четирийсет дела за отравяне, то в наши дни…“ Именно. Но жалко, жалко, че трябва да се откажат от този начин. Той е така домашно прост. Ах, колко жалко…
Драйер вдигна чашата към устните си. Франц неволно срещна погледа на Марта. Белоснежната маса с ос — кристална ваза описа бавен кръг. Драйер сложи чашата и масата спря.
— … Там светлината е слабичка — продължи той — и е студено като в мазе. Но тренираш, разбира се, сервисът ти не отслабва през зимата. Впрочем — (пак глътка чай) — … слава Богу, скоро ще можем да играем на открито. Моят клуб ще е съживи след месец. И тогава ще почнем. Нали, Франц?
Предишния ден, към девет сутринта, той се появи изневиделица в магазина. Малка сензация. Франц виждаше в някаква огледална перспектива как там, в дълбочината, той се спря, заприказва с почтително навелия се Пифке. Продавачките и колегата-атлет отначало застинаха, после се заловиха бързо нещо да опаковат и да записват, въпреки че в този ранен час купувачи още нямаше. Драйер отиде и до щанда, зад който навъсено и раболепно беше застинал Франц.
— Работи, работи — каза той с онова разсеяно добродушие, с което винаги се обръщаше към племенника. После спря пред восъчния хубавец, когото наскоро беше преоблякъл в екип за тенис: фланелен панталон, бели обувки.
Той стоя пред дълго него — с удоволствие и нежно вълнение си мислеше за работата, над която сега щастливо се мъчи изобретателят. Младежът държеше в ръката си ракета. Държеше я така, че беше ясно: не може да направи нито едно движение с нея. Коремът му беше невероятно прибран. На лицето — израз на някакъв горд идиотизъм. Драйер изведнъж с ужас забеляза, че е с вратовръзка. Да поощряваш хората да слагат вратовръзка, за да играят тенис…
Той се обърна. Друг младеж, по външни признаци жив и даже с очила, изслуша, кимайки, кратката му заповед.
— Да, Франц — добави Драйер и се усмихна лукаво, — покажи ми най-хубавите ракети.