Франц ги показа. Пифке гледаше отдалеч с умиление. Драйер избра английска. Подръпна кехлибарените струни. Претегли я на пръст, проверявайки кое е по-тежко, рамката или дръжката. Размаха я във въздуха, удряйки въображаема топка. Ракетата беше много приятна.
— Ти я дръж в стягата — обърна се той към Франц. Франц, кой знае защо, пребледня.
— Малък подарък — обясни мимоходом Драйер, хвърли последен недружелюбен поглед към восъчния хубавец и тръгна към съседния отдел.
Франц се приближи машинално до мъртвеца с бяла риза и бял панталон и почна внимателно да му сваля вратовръзката, като се мъчеше да не докосва студената шия. Щом свали вратовръзката, разкопча горното копче. Яката се отвори. Тялото беше бледо, на странни географски петна. Заради отворената яка изразът на младежа придоби нещо нагло и нечистоплътно. Под окото му имаше белезникаво петно, в ноздрите се беше набил черен прах. Франц се опита да си спомни къде вече е виждал такова лице. Да, разбира се, много отдавна, във влака. Във влака имаше освен това и дама с черна шапчица с брилянтна ластовичка. Студена, благоуханна, прелестна дама. Той се опита да възкреси в паметта си нейното лице, но не успя.
IX
В дъждовете вече имаше нещо весело и осмислено. Дъждовете вече не валяха напразно, а дишаха и почваха да говорят. Дъждовният разтвор стана сякаш по-силен. Локвите вече не бяха просто от сладка вода, а от някаква синя, искряща течност. Двама шкембелии шофьори, чистач на задните дворове със своята пясъчен цвят престилка, слугиня с пламтяща на слънцето коса, бял фурнаджия с обувки на бос крак, брадат старец чужденец със сефертас в ръка, две дами с две кучета и господин със сиво борсалино и сив костюм се бяха събрали на тротоара и гледаха нагоре към ъгловата куличка с тераса на отсрещната сграда, където пискливо разговаряха и се рееха двайсетина развълнувани ластовички. После жълтият боклукчия отърколи до камиона жълтата си метална бъчвичка, шофьорите се върнаха при колите си, фурнаджията яхна велосипеда си, слугинята влезе в книжарницата, дамите се устремиха подир кучетата си, полудели от някакъв нов, красноречив полъх — последен си тръгна господинът в сиво и само брадатият старец-чужденец със сефертаса продължи да гледа сам неподвижно нагоре.
Господинът в сиво тръгна бавно, присвивайки очи от неочакваните бели мълнии, които отскачаха от предните стъкла на минаващите автомобили. Във въздуха имаше нещо, от което забавно ти се виеше свят, ту топли, ту прохладни вълни преминаваха по тялото, под копринената риза — смешна лекота, тръпнещ блясък, загуба на собствената личност, име, професия.
Господинът в сиво току-що беше обядвал и трябваше всъщност да се върне в кантората, — но в този пръв пролетен ден кантората тихичко се изпари.
Срещу него по слънчевата страна на улицата вървеше слабичка дама с пъстро палто, а до нея момченце на около пет години със синьо моряшко костюмче караше велосипедче с три колела.
— Ерика! — възкликна изведнъж господинът и рязко спря, разперил ръце.
Момченцето въртеше бързо педалите и го задмина, но дамата замря, примигвайки от слънцето.
Той веднага забеляза, че тя е сега по-добре облечена и някак по-слаба. Чертите на нейното подвижно, умно птиче лице бяха станали още по-дребни. Но от отминалата прелест нямаше и следа. Да, разбира се, че беше остаряла от деня на раздялата им. Повече от седем години — шега работа ли е?
— Виждах те два пъти през това време — каза тя с толкова познатото, леко дрезгаво, бързо гласче. — Веднъж мина в открит автомобил и веднъж в театъра — ти беше с висока тъмнокоса дама. Съпругата, нали? Аз седях…
— Да, да — засмя се той от удоволствие, поел малката й ръка в изопната бяла ръкавица. — Но наистина не мислех да те срещна днес. Това твое дете ли е? Омъжена ли си?
Едновременно говореше и тя, тъй че този разговор трудно би могъл да се запише. Това би изисквало нотна хартия и два музикални ключа. Докато той казваше: „… наистина не мислех…“ — тя вече изричаше своето: „… може би през десет стола. И добре разбрах, че е съпругата ти. Ти не си се променил, Курт. Само си си подстригал мустаците. Да, това е моето момченце. Не, не съм омъжена. Плод на недоразумение. Поизпрати ме малко…“.
— Седем години — каза Курт. — Да, свободен съм, да се поразходим тук, на слънчице. Аз, да ти кажа ли, току-що видях — далеч не толкова много…
— … милиони. Знам, че печелиш милиони. И аз се уредих… — („далеч не толкова много — добави Курт, — но я по-добре ми кажи…“) — … и съм много щастлива. След теб имах само четирима, но единият по-богат от другия. А сега съм наистина добре. Той има туберкулозна съпруга в чужбина. Тъкмо замина за един месец при нея. Не е млад, солиден е. Обожава ме. Но я ми кажи, Курт, ти щастлив ли си?