Курт се усмихна и побутна синьото момченце, което се беше спряло и го гледаше с кръгъл детски поглед, а после взе да клаксонира с устни и продължи да кара.
— … Той е от един млад англичанин. Виж ни само какви сме. Погледни, подстриган е като млада дама. Да ми бяха казали тогава…
Той слушаше пъргавото й бърборене и си спомняше хиляди подробности: някакви стихове, шоколадени бонбони с ликьор („Не, този е пак с марципан, аз искам с ликьор…“), алеята с паметниците в централния парк — и колко чудесно хубави бяха тези смешни шкембести крале в лунна нощ, сред цъфтящия, бял на електрическата светлина люляк… Толкова бледи, толкова неподвижни — и толкова сладък аромат, о Господи, и неясните грамади на сенките… Онези две кратки весели години, когато Ерика беше негова приятелка, той си спомни сега откъслечно дребни забавни подробности — картината, съставена от пощенски марки в нейното антре, начинът, по който скачаше на канапето, или седеше, подвила под себе си ръце или изведнъж го потупваше по лицето; и операта „Бохеми“, която тя обожаваше; разходката извън града, когато на терасата, под цъфналите дървета пиха плодово вино; емайловата брошка, която тя изгуби там… Всичко това — леко и малко навяващо тъга се надигна в него, докато тя бързо и лесно, в такт с неговите спомени разказваше какво жилище има сега, какъв роял, гравюри…
— Помниш, нали — каза той и изпя фалшиво, но с чувство: „казвам се Мими…“
— О, аз вече не съм бохема — усмихна се тя, разтърсвайки бързо-бързо глава. — А ти си все същият… — (тя не можа да намери веднага подходящата дума) — … вятърничав.
Той пак побутна момченцето, наведено над кормилото, искаше да го погали мимоходом по русата къдрава глава, но то вече се беше отдалечило…
— Ти не ми отговори: щастлив ли си? — попита Ерика. — Кажи?
— Май — не напълно — отговори той и присви очи.
— Жена ти обича ли те?
— Какво да ти кажа — рече той и пак присви очи. — Ами тя е много студена…
— Вярна ли ти е? Хващам се на бас, че ти изневерява. Ти нали…
Той се разсмя:
— Ах, ти не я познаваш. Нали ти казвам — студена е. Не си представям тя да целуне някого — дори мен — по собствено желание.
— … Та ти си все същият — бъбреше Ерика между думите му. — Сякаш виждам какво правиш с жена си. Обичаш я и не я забелязваш. Целуваш я и не я забелязваш. Ти винаги си бил лекомислен, Курт, и всъщност си мислил само за себе си. О, аз добре те изучих. В любовта ти не беше нито силен, нито много изкусен. И аз, знаеш ли, никога, никога няма да забравя нашата раздяла. Така глупаво да се шегуваш… Да речем, че ти вече не ме обичаше, да речем — беше свободен и можеше да постъпиш както пожелаеш. И все пак…
Той пак се разсмя:
— Да… знам ли. Някак така стана. Вече имах годеница. И тъй нататък. Впрочем аз дълго не те забравях.
— Знаеш ли, Курт, откровено казано, имаше мигове, когато заради теб бях направо нещастна. Изведнъж разбирах, че ти само… се плъзгаш. Не мога да обясня това чувство. Ти слагаш човека на поличка и си мислиш, че той ще седи така вечно, но той пада, а ти дори не забелязваш, мислиш, че още си седи, — изобщо не те е еня…
— Напротив, напротив — прекъсна я той, — аз съм много наблюдателен. Ето, да речем — преди бретонът ти беше светъл, а сега е такъв един, червеникав…
Тя, както някога, го блъсна в рамото с длан.
— Бог да те съди, Курт. Аз отдавна не ти се сърдя. Ела някой ден да пием кафе. Ще си побъбрим, ще си спомним миналото…
— Разбира се, разбира се — каза той, но знаеше много добре, че никога няма да го направи.
Тя му даде визитната си картичка (която той после остави в пепелника на таксито) и на сбогуване дълго му стиска ръката, продължавайки бързо-бързо да говори. Смешната Ерика… Това дребно лице, нежните мигли, птичият нос, дрезгавият забързан говор.
Момченцето на велосипеда също подаде ръка и веднага натисна педалите. Драйер се обърна и, както вървеше, няколко пъти размаха шапка, извини се пред стълба на фенера, пусна го да мине, сложи си шапката и си продължи по пътя. Излишна среща, все пак. Сега вече никога няма да помни Ерика каквато я помнеше преди. Винаги ще я засенчва Ерика номер две, хубаво облечена, с непозната шапка и пъстро палто, с момчето на велосипедчето. И добре ли направи, като отговори, че „не е напълно щастлив“. Защо да е нещастен? Защо трябваше да го казва? Може би цялата прелест на Марта е тъкмо в това, че е толкова студена. Има лек студ. В усещането за щастие има лека хладина. И тя е тъкмо тази хладина. Въплъщение на самата същност на щастието. Съкровена прохлада. Ерика, креватната скокла, разбира се не може да проумее, че такъв студ е най-добрата вярност. Как можа да й отговори така… Пък и всичко това, всичко, което кипи наоколо, смее се, искри всеки ден, всеки миг, — моли да го погледнат, да го обикнат… Светът е като куче — стои, служи, само и само да поиграят с него. Ерика сигурно е забравила всички смешни поговорки, песнички, и Мими с розовата шапка, и плодовото вино, и движението на слънчевото петно на стълбището. Колко хубаво би било да замине за Китай…