Този ден Драйер беше особено весел. В кантората той продиктува на секретаря абсолютно невъзможно писмо до една стара, заслужила фирма. Привечер в странно осветената работилница, където бавно се раждаше чудото, той така потупваше изобретателя по гърба, че човекът се прегъваше одве и правеше по неволя смешни ситни крачки. А на вечеря изпитваше невъзмутимо Франц по щандови умения, задаваше му нелепи въпроси като: „Как би постъпил, ако, да речем, жена ми влезе в моя магазин и открадне пред очите ти восъчния тенисист?“ или: „Какъв номер обувки трябва да дадеш на старица, висока метър и четвърт, ако й продаваш обувки за футбол?“
Франц, който не притежаваше пъргаво чувство за хумор, се пулеше и облизваше. Това така забавляваше Драйер, че той едва овладяваше неми припадъци на смях. Студено разсеяна, Марта си играеше с чаената лъжичка: от време на време докосваше с нея чашата и заглушаваше с пръст звъна.
Този месец двамата с Франц бяха прехвърлили няколко нови начина, — и тя пак говореше за тях с такава сурова простота, че Франц не изпитваше страх, още повече, че в него се извършваше странно изместване: незабелязано за него Драйер се раздвои. Имаше Драйер опасен, отегчителен, който ходеше, говореше, високо се смееше — и имаше друг, който се беше отлепил от първия, съвсем схематичен Драйер, и който трябваше да бъде унищожен. Всичко, което се говореше за начините за премахване, се отнасяше именно до този втори, схематичен обект. С него беше много удобно да се борави. Той беше плосък и неподвижен. Приличаше на онези снимки, изрязани по очертанието на фигурата и подлепени с картон, които любителите на евтини ефекти си слагат на бюрото. Но Франц не осъзнаваше появата на това неживо лице — и тъкмо затова не се замисляше защо са толкова лесни и прости съдбоносните разговори за него. Всъщност излизаше така, че Марта и той говорят за две различни лица: тя — за оглушително шумния, непоносимо живия, който си приглажда мустаците със сребърна четчица, а нощем хърка с тържествуваща звучност, а Франц — за бледния и плоския, който може да се изгори или да се накъса на парчета, или просто да се изхвърли. Това неуловимо раздвоение едва започваше, когато Марта бракува отравянето като посегателство върху живота с негодни средства (за което подробно беше казано в многострадалния речник) и като нещо отживяло, неподходящо за съвременния, толкова „практичен“ в представите й живот, и заговори за огнестрелно оръжие. И сега нейната студена и всъщност нескопосна изобретателност се разгърна доста нашироко. Набирайки инстинктивно новобранци в затънтените кътчета на паметта, тя несъзнателно си спомняше подробности за хитроумни убийства, описани някога във вестниче, в евтина книжка, и извършваше неволно плагиатство, избегнато впрочем навярно единствено от Каин. Марта предложи следното: първо Франц ще купи револвер. След това („Аз знам да стрелям — добави Франц. — Помня, че имах въздушен пистолет; той стреляше съвсем като истински — с такива едни ситни куршумчета…“). Понеже владее донякъде оръжието („И все пак, мили, ще трябва да се поупражняваш, — някъде извън града…“), така нещата стават малко по-лесни. А те са следните: тя ще задържи Драйер до полунощ в гостната („Как ще го направиш?“ — „Франц, не ме прекъсвай, имам начин…“) В полунощ тя ще отиде до прозореца в съседната стая, ще дръпне пердето и ще постои известно време така. Това ще е сигналът. Франц ще е отишъл в това време до градинската ограда и ще я види. Тя ще отвори безшумно прозореца и ще се върне в гостната при Драйер. Тогава Франц прескача веднага в тъмното през вратичката („Лесно е… Там има наистина такива едни железни шипове, но може някак между тях…“), прекосява много бързо градината и влиза през прозореца. Вратата на гостната ще е отворена. Той ще стреля от прага. Ще вземе за заблуда портфейла. И веднага ще изчезне. В това време тя бързо ще се качи в спалнята, ще се съблече и ще си легне. Това е всичко. Франц кимна.