Първата част от пътя, — първата глава от пътешествието — винаги е подробна и бавна. Средните часове са сънливи, последните — бързи. И ето, Франц се събуди, подъвка с устни. Спътниците му спяха. Светлината в прозореца беше избледняла, сякаш някъде бяха угасили една-две лампички. Той погледна китката си, часовника си с предпазна мрежа. Беше спал много дълго. Краката му бяха натежали, в устата си усещаше ужасно гаден вкус. Избърса грижливо стъклата на очилата и се измъкна в коридора.
Оттам насетне времето потече бързо. Час по-късно оживя и двойката Драйер, келнерът им донесе кафе в дебели чаши, кафето беше лошо. Някъде угаснаха още две-три лампички. После в здрача зад прозореца тихичко запращя дъжд, по стъклото се търкаляха струйки, спираха неуверено и пак се стичаха бързо надолу. Отвъд прозорците на коридора под черен като катран облак тлееше тесен, жълт залез. След още малко електрическа светлина озари купето и Марта дълго се наблюдава в огледалце, обелвайки зъби, повдигайки горна устна.
Драйер, още целият изпълнен от приятната топлина на дрямката, погледна потъмнелия прозорец, струйките, които се стичаха неравно по стъклото, помисли си, че утре е неделя, че сутринта ще отиде да играе тенис (за който се беше захванал наскоро с горещото усърдие на възрастен човек) и че ще е лошо, ако дъждът му попречи. Попита се дали е напреднал, напрегна несъзнателно дясно рамо и веднага си спомни поддържания, залят от слънце корт в тиролското градче, и прочутия, баснословно добрия играч, който дойде на състезанието с бяло палто и половин дузина ракети под мишница, а после бавно, с професионална плавност свали и палтото, и копринения шал, и пъстрия пуловер, — голата му до лакътя ръка проблесна и той сервира звучно и с някаква нечовешка точност първата, пробна топка.
— Есен е, вали — каза Марта и затвори рязко чантата.
— Съвсем слабо — тихо я поправи Драйер.
Влакът, сякаш вече в притегателното поле на столицата, препускаше невероятно бързо. Стъклата съвсем потъмняха, в тях незабележимо се появиха отражения, отблясъци. Прелетя огнената ивица на насрещен влак и навеки се преряза. Франц се върна в купето и изведнъж конвулсивно се хвана за хълбока. След още час в смътния мрак се появиха далечни сипеи светлина, диамантени пожари.
След малко Драйер стана; с хладно вълнение в гърдите стана и Франц. Драйер почна да смъква куфарите (той много обичаше да ги подава на носача през прозореца); Франц се вдигна на пръсти и също засваля куфара си. Двамата меко сблъскаха гърбове и Драйер се разсмя. Развълнуван и забързан, Франц заоблича палтото, но не можа да улучи веднага ръкава, нахлупи зелената си шапка и излезе в коридора.
В тъмното огньовете станаха повече и изведнъж, сякаш точно под краката, се откри улица с осветен трамвай и пак изчезна зад мяркащи се стени, които някой бързо размесваше.
— Да можеше по-скоро! — замоли се Франц. — Това е непоносимо…
Провидя се малка гара, перон под черен навес и пак стана тъмно, сякаш наблизо изобщо нямаше столица Най-сетне се разля жълтеникава светлина и озари хиляда релси, редици мокри спящи вагони — и бавно, уверено, плавно, огромната желязна кухина на гарата всмука изведнъж натежалия влак.
Франц се измъкна на перона, в димната влага. Докато минаваше край напуснатия вагон, видя светломустакатия си спътник, той беше свалил прозореца и викаше носач. За миг съжали, че се разделя завинаги с прелестната дама с големи очи. Заедно с припряната тълпа тръгна бързо по дългия перон, подаде с трепереща ръка билета си на контрольора и след като мина покрай безбройните каси, реклами, разписания, ниски поставки за багаж, се озова на свобода.
II
Смътна златиста светлина, лека хотелска пухена завивка… Отново събуждане, но, може би, още не окончателно? Случва се: опомниш се и видиш, да речем, че уж седиш в красиво купе втора класа, заедно с непозната изискана двойка — но това е всъщност мнимо събуждане, само следващ пласт на съня, сякаш се издигаш от пласт в пласт и все не можеш да стигнеш повърхността, да изплуваш в действителността. Но очарованата мисъл приема новия пласт сън за свободна действителност: вярваш в нея и прекосяваш, затаил дъх, някакъв площад пред гарата и почти нищо не виждаш, защото нощната тъма се разлива от дъжда и искаш по-скоро да се озовеш в призрачния хотел насреща, за да се измиеш, да смениш ръкавелите и чак тогава да тръгнеш да скиташ из някакви огнени улици. Но нещо се случва, дреболия, нелеп казус — и действителността губи изведнъж вкуса на действителност; мисълта се е подлъгала, ти още спиш; несвързаната дрямка заглушава съзнанието; и изведнъж пак прояснение: смътна златиста светлина и стаята в хотела, който се казва „Видео“ — написал ти го е на листче познат търговец, който е бил в столицата. И все пак, кой знае, действителност ли е това? Окончателна действителност или само нов измамен пласт?