Но го забавляваше и друго. Той вече можеше да си представи доста ясно как в рекламни костюми на витрината ще се разхождат насам-натам изкуствените манекени. Видението беше чудесно. Освен това и доходно. Още през май той купи евтино от изобретателя правото на патент и сега решаваше какво е по-добре да направи: да оживи магазина с движещи се фигури или да продаде изобретението на чуждестранен синдикат: първото беше по-весело, второто — по-изгодно.
Както става в живота на много търговци, същата пролет той взе да усеща, че работите му придобиват всъщност някакъв самостоятелен живот, че неговите пари, които са в непрекъснато, плодотворно обръщение, се движат по инерция и се движат бързо, а той сякаш губи власт над тях и не може по желание да спре това златно, огромно колело. Голямото състояние, което беше натрупал в година на своенравни успехи — тъкмо по време, когато случайно бяха необходими лекота, щастие, въображение — сега бе вече прекалено живо, прекалено подвижно. Винаги в бодро настроение, той се надяваше, че е само временна загуба на власт — не допускаше нито за миг, че този кръговрат може да се превърне постепенно в златен призрак, а спре ли го, ще види, че то е изчезнало. Но Марта, която сега повече отпреди мразеше капризната лекота на мъжа си (въпреки че той дължеше тъкмо на нея случайното си богатство), ужасно се боеше той да не доприпка до катастрофата, преди тя да го е отстранила завинаги и да е спряла кръговрата.
Магазинът работеше добре, но печалбата не се задържаше. Съвсем неочаквано във въздушното течение на борсата му отлетяха близо осемдесет хиляди. Той ги изпрати с усмивка; оставаха още немалко хилядарчици. Но Марта долови в това съдбоносно предупреждение. Щеше да е готова да му даде отсрочка за изгодна сделка, но сама си признаваше, че въпреки всичко в някои случаи „вярва на неговия нюх“; само че трябваше да се действа незабавно, защото всеки нов месец можеше да означава ново намаляване на богатството.
В този слънчев, мъчителен ден, веднага щом двамата с Франц се върнаха от тениса сред синкавата прохлада на къщата, тя веднага го заведе в кабинета, за да му покаже револвера. От прага му посочи с бърз поглед и едва доловимо движение на рамото бюрото в дъното. Там, в чекмеджето, лежеше оръжието на тяхното щастие. „Ти ей сега ще го видиш“ — прошепна Марта и тръгна към бюрото. Но в това време с широка и лека походка в стаята влезе Том. „Махни кучето — каза Франц. — Нищо не мога да правя, докато кучето е тук.“ Марта извика рязко: „Махай се, Том… Чиба!“ Том присви уши, протегна нежна сива муцуна и се скри зад креслото. „Махни го“ — повтори през зъби Франц и целият изтръпна. Марта плесна с ръце. Том се плъзна под креслото и се подаде от другата страна. Тя замахна с ръка. Том навреме отскочи, облиза се обидено и пое в тръс към вратата. На прага се обърна, вдигнал предна лапа, но Марта вървеше срещу него. Той се покори на неизбежното. Марта затръшна вратата. Услужливото течение веднага блъсна прозореца. „Е, сега хайде по-бързичко, — каза тя сърдито. — Какво си се свил в ъгъла? Ела тук.“
Тя извади бързо чекмеджето. Рижата чанта. Повдигна чантата. На дъното лежеше черен предмет. Франц протегна машинално ръка, взе го, повъртя го.
— Това е броунинг — каза той вяло. — Без барабан. Броунинг.
Той вдигна глава. Марта изведнъж сухо се усмихна и се дръпна.
— Върни го — каза тя, загледана през прозореца. Всичко стана толкова ясно: Вили се смееше, той нали се смееше, докато другият му го показваше.
— Върни го, ти казвам. Нали много добре виждаш, че това е запалка за пури.
— Във вид на броунинг — каза Франц и колкото можа по тихо затвори чекмеджето.
Този ден Марта разбра някои неща. Досега й се струваше, че постъпва толкова обмислено, толкова разумно, както беше постъпвала през целия си живот. Не практична пресметливост, а фантазия. Фантазията, която винаги толкова беше мразила. Чиста загуба на време. Дявол знае какво. Да, оригиналничене. Самоувереност на новак. Веднъж вече се бе случвало нещо подобно. С онзи кандидат със смрадливата катеричка в ръце, когото тя, понеже беше толкова млада, мислеше да превърне в обикновен, солиден, послушен съпруг. Месец по-късно, в безкрайно скучното норвежко градче, тя се убеди, че нищо няма да излезе. Седем години студена борба. Трябваше й кротък мъж. Трябваше й притихнал мъж. След седем години тя разбра, че просто й трябва мъртъв мъж. Но не бива да се захваща толкова глупаво. Ако нямаш опит, необходима е поне известна трезвост, предпазливост. А вместо това…