Очите му зад стъклата на очилата бяха съвсем покорни. Но той не можеше нищо да измисли. Неговото въображение й беше подвластно, беше готово да работи за нея, но тласъка трябваше да даде тя. През тези последни месеци той външно много се промени, отслабна, пребледня; душата му пресипна; някаква слабост се долавяше във всичките му движения — сякаш той съществуваше само защото е прието да се съществува, но го прави без желание и би се радвал да се върне всеки миг в сънено вцепенение. Денят му преминаваше машинално. Сутрешният тласък на будилника беше като монета, падаща в автомат. Той ставаше, вяло се измиваше; отиваше до станцията на подземната железница; качваше се във вагон за непушачи; четеше все същото рекламно стихче на стената, с ритъма на този груб хорей стигаше до необходимата спирка; качваше се по каменните стъпала; присвиваше очи от слънцето, от пъстротата на теменужките на огромната леха; пресичаше улицата; в магазина вършеше всичко, което трябваше да върши продавач. Когато се връщаше по същия път вкъщи, обикновено сварваше Марта и пак правеше всичко, което се изискваше от него. Половин час след като тя си беше отишла, четеше вестник — защото е прието да се четат вестници. После отиваше у Драйер да вечеря. По време на вечерята понякога разказваше какво е прочел във вестника, повтаряше някои изречения дума по дума и странно бъркайки фактите. Към единайсет си тръгваше. Отиваше си пеш все по едни и същи тротоари. След четвърт час вече се събличаше. Светлината гаснеше. Автоматът спираше, за да се задейства отново след осем часа.
Мислите му бяха също толкова еднообразни, както и движенията, а редът им съответстваше на реда на неговия ден. „Тъпото ножче; порязах се. Днес е девети, не, десети, не, единайсети юни. Влакът закъсня с две минути. Има глупаци, които отстъпват място на дамите. Чисти си зъбите с нашата паста и ще се усмихваш често. Чисти си зъбите. Предпоследната спирка. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш. Пристигнахме…“
И, както зад думите, изписани на стъклото, така и зад тези еднообразни мисли, имаше черен мрак, мрак, в който не биваше да вниква. Но имаше странни пролуки. Веднъж му се стори, че седналият до него чиновник от полицията с чанта под мишницата, го гледа подозрително. В писмата на майка му сякаш се таяха намеци: тя твърдеше например, че в писмата си до нея той пропуска букви, не дописва думи, бърка. Или още — в магазина жълтото тюленоподобно лице на гумения човек, предназначен да развлича къпещите се, му заприлича на лицето на Драйер и той се зарадва, когато го отнесоха. Щом усетеше аромата на цъфнала липа, си спомняше изведнъж със странна тъга училището в родното градче. Веднъж му се привидя, че в младото момиче с червена рокля и подскачащи гърди, което притича през улицата с връзка ключове в ръка, е познал дъщерята на портиера, която беше привлякла вниманието му някога, преди много векове. Това бяха само мимолетни припламвания на съзнанието; той веднага се връщаше към машиналното си полубитие.
За сметка на това нощем, насън, нещо в него се отприщваше. Двамата с Марта отрязваха с трион главата на Пифке, въпреки че, първо, той беше целият сбръчкан, и второ, на езика на сънищата се наричаше Драйер. В тези сънища ужасът, безсилието, отвращението се съчетаваха с някакво отвъдно чувство, познато може би само на онези, които току-що са умрели, или които са полудели, защото са разгадали смисъла на съществуващото. Така в един от сънищата Драйер навиваше бавно грамофона и Франц знаеше, че ей сега грамофонът ще изкрещи дума, която ще обясни всичко и след което е невъзможно да се живее. А грамофонът тананикаше позната песничка за някакъв негър и любовта на негъра, но по лицето на Драйер Франц изведнъж забелязваше, че това е измама, че хитро го лъжат, че в песничката е скрита именно думата, която не бива да бъде чута — и той се събуждаше с вик и дълго не можеше да разбере какъв е този блед квадрат в далечината и едва когато бледият квадрат се превръщаше просто в прозореца в неговата тъмна стая, сърцебиенето минаваше и той отпускаше с въздишка глава на възглавницата. И внезапно Марта с ужасно лице, бледо, блестящо, с широки скули, със старчески отпуснати гънки край треперещите устни, се втурваше при него, сграбчваше го за китката, замъкваше го на някакъв балкон, увиснал високо над улицата, а там, на паважа, стоеше полицай и държеше нещо пред себе си и бавно растеше и дорасна до балкона и с вестник в ръка прочете с висок глас на Франц смъртна присъда.
Той купи в аптеката капки срещу нервност и една нощ наистина спа непробудно, но после всичко почна отначало, по-зле отпреди.