Неговият колега по отдел, русият атлет, отбеляза веднъж колко е блед и го посъветва да се къпе в неделен ден в езерото, да се пече на слънце. Но над Франц тегнеше леден мързел и освен това свободен час означаваше час с Марта. А тя тълкуваше неговата бледност като онзи остър недъг, от който боледуваше и тя, като треска от натрапчива мисъл. Тя се радваше когато, понякога, в присъствието на Драйер, срещнал погледа й, Франц почваше да свива и отваря юмруци, да чупи кибритени клечки, да пипа нещо по масата. Тогава й се струваше, че нейните лъчи го пронизват целия и ако прободе с остър лъч онази напрегнато свита частица от неговата душа, в която се таи сдържаният образ на убийството, тази частица ще експлодира, пружината ще се развие и той на мига ще се втурне. Но се ядосваше, когато Франц биваше потресен не от нея, не от неин поглед и дума. Тя слушаше мърморенето му и свиваше рамене:
— Но разбери, той е луд — повтаряше Франц. — Знам, че е луд.
— Глупости. Не е луд, а просто чудак. За нас е даже изгодно. Престани, моля те, да се гърчиш.
— Но това е ужасно — настояваше Франц, — ужасно е да живееш в апартамент, в който хазяинът е душевноболен. Ето, и пощаджията го потвърждава. Аз не мога…
— Я престани. Той е съвсем кротък. Има болна жена…
Франц клатеше глава.
— … Тя никога не се показва… това не ми харесва. Ах, всичко е толкова неприятно…
— Глупавичкият ми! За нас е добре. Никой не ни следи, не души. Мисля, че в това отношение много ни провървя.
— Един Господ знае какво става в стаята им — въздъхна Франц. — Понякога се чува толкова странен шум, нещо като смях, нещо като… Не знам… като кудкудякане…
— Хайде, стига — каза тихо Марта.
Той млъкна, отпуснал едното рамо по-ниско от другото.
— Мили, мили — заговори тя унило и бурно. — Нима всичко това има значение? Нима не чувстваш, че дните си минават, а ние все се суетим, не знаем какво да предприемем. Нали ще се докараме дотам, че някой прекрасен ден просто ще се нахвърлим, ще го разкъсаме, ще го стъпчем… не бива толкова да протакаме. Трябва да измислим нещо. И знаеш ли… — Тя понижи глас почти до шепот. — … Знаеш ли, той напоследък е толкова жив, невъзможно жив…
Тя имаше право. Животът направо искреше в Драйер. Така му действаха ароматът на цъфтящите липи, слънцето, играта на тенис, сложният кръговрат на предприетото. Освен това той имаше увлечение. Беше решил да скрие за известно време това увлечение от жена си, макар всъщност на два-три пъти да беше намекнал за нещо особено, необикновено. Но от друга страна, как би й обяснил по какво се е увлякъл? Невъзможно. Щеше да реши, че е празна прищявка. Възрастен Пигмалион и дузина електрически Галатеи. Те вече оживяваха, оживяваха… Жена му щеше да заяви: „Занимаваш се с глупости.“ Да, но какви чудесни глупости… Той се усмихна, като си каза, че тя сигурно си има свои приумици. Преди да си легне например, розова вода с лед. И не само грижи за лицето, но и разни упражнения, уроци по ритмична гимнастика — кажи-речи всеки ден. Усмихна се пак и почука с бастуна по ограда от колове. Вървеше по слънчевата страна на улицата. Спътникът му — чернокосият изобретател, все намекваше, че няма да е зле да минат на сенчестия тротоар. Но Драйер не го слушаше. Щом на него му е приятно слънцето, то трябва да е приятно и на другите. „Още е доста далеч — въздъхна спътникът му, — непременно ли искате пеша?“ — „С ваше разрешение“ — разсеяно се поклони Драйер и поускори крачка. Сега си мислеше колко весело е да се живее, колко любопитно е всичко в живота. Ето, сега например го водят да гледа нещо твърде забавно. Ако спре някой минувач и го попита: „Я отгатни, драги, какво отивам да гледам и защо трябва да отида“ — минувачът в никакъв случай не би му отговорил. Нещо повече: всички тези хора на улицата, които сноват покрай него, чакат по трамвайните спирки — какво събрание от тайни, невероятни, поразителни професии, спомени. Ей този например, с меката шапка и монокъла — той може да помни някоя фантастична нощ, спортна хладина, завладян от англичаните окоп, където по завоите на преходите още стоят смешни надписи: Пикадили, Бонд Стрийт, Кингс Крос. Или може би ябълковата миризма на задушливия газ, жвакащата кал и грохотът в небето. Но защо да дарява чужд човек със собствения си спомен? Нали може да се предположи и какво ли не друго, — че този минувач заминава утре за Китай, или че е известен детектив, или акробат, или майстор на ски скокове, или е написал чудесна книга. Нищо не се знае и всичко е възможно.
— Надясно — каза задъхано неговият спътник. — Онази къща — със статуите.