XI
— Много ви моля, госпожо — каза Вили Грюн, — недейте! Вие вече два пъти погледнахте скришом часовника, а после мъжа си… Наистина — не е късно…
— … Вземете още горски ягоди — рече госпожа Грюн, нежна, с тънки вежди, както се казва — „стилна“, — и продълговатите й обеци проблеснаха.
— Ще се наложи да поостанем, душице — обърна се Драйер към жена си: — Още не мога да си спомня.
— Вярвам — каза Вили, който сумтеше и се беше разплул в креслото, — вярвам, че вица си го бива. Но, изглежда, е невъзможно да си го спомни човек.
— … Или ликьор? — предложи госпожа Грюн.
Драйер се удари с юмрук по челото: „Началото е тук, средната част също, но краят, краят!…“
— Зарежете — каза Вили, — защото на жена ви ще й стане още по-скучно. Тя е сурова. Аз се страхувам от нея.
— … Утре по това време ще сме вече на път за Париж — плавно набра скорост госпожа Грюн, но мъжът й я прекъсна:
— Тя ме води в Париж! Не град, а шампанско — но от него винаги получавам киселини. Въпреки това отивам. Ах, да — още не сте благоволили да ми отговорите, къде се каните да идете това лято? Да ви кажа ли, имало е такъв случай: някакъв човек си припомнял виц — и изведнъж се пръснал.
— Не ме е яд, че не мога да си спомня — проточи жалостиво Драйер, — яд ме е, че ще си го спомня веднага щом се разделим… Ние още не сме решили. Нали още не сме решили, мила? Изобщо не сме го обсъждали. Там имаше някаква скрита дяволия в края — ужасно забавна…
— Казвам ви, зарежете — пуфтеше Вили. — Че как така още не сте решили? Вече е краят на юни. Време е.
— Мисля — изрече Драйер и погледна въпросително жена си, — че ще идем на море.
— Вода — кимна Вили. — Вода. Чудесно. То и аз с удоволствие… А се мъкна в Париж. Плувате ли?
— Ами… — проточи мрачно Драйер, — учих и не се научих. Ето и със ските е същото — все някак не се получава — липсват ми размах, лекота. Душице, ние нали наистина ще идем на море? Ще вземем и Франц, и Том. Ще се поплискаме, ще почернеем…
И Марта се усмихна. Тя не разбра веднага откъде лъхна толкова ясна, влажна прохлада. Представи си дългия плаж, който вече познаваха, белия вълнолом, кошовете на ивици, хиляда раирани коша… нататък са по-нарядко, още по-нататък изобщо няма, а след десетина версти е само празната белота на пясъка покрай сияещата сивкавосиня вода.
— Ще идем на море — обърна се тя към Вили.
Тя стана необичайно оживена. Устните й бяха полуотворени, две полукръгли трапчинки се появиха на вече топлите бузи. Тя заразказва развълнувано на госпожа Грюн за летните си рокли и как слънчевият загар сега е много на мода… Драйер я гледаше и се радваше. Тя никога не беше сияла така някъде на гости — особено у семейство Грюн.
На път за вкъщи, в таксито, той я целуна.
— Недей — каза тя. — Трябва сериозно да поговорим. Това наистина е хубава идея. Та ти утре им напиши, запази стаи. В същия хотел. Франц можем да вземем, но кучето ще го оставим — само главоболия. Добре ще е да побързаме — може да не останат стаи…
Но нейната припряност сега беше лека. Наоколо вълни, сияние… гърдите дишат толкова леко… на душата е толкова ясно. Една-единствена дума — „вода“ разреши всичко. В ключа към най-сложна задача ни поразява преди всичко тъкмо неговата простота, неговата хармонична очевидност, до която стигаме само след непохватни, изкуствени опити. Тъкмо по тази простота намери Марта отгадката. Вода. Яснота. Щастие. Изпита огромно желание на минутата да види Франц, да му каже тази едничка, всичко осветляваща дума, телеграфния шифър на техния живот. Но сега беше полунощ, такси, Драйер, стоп, проливен дъжд, вратичката, стоп, антрето, стълбата, спалнята, стоп — беше невъзможно да го види веднага! А утре е неделя. Ами сега! Не го предупреди, че няма да отиде сутринта при него, защото Драйер няма да ходи на тенис — прекалено е влажно. Но дори това отлагане, което иначе би я вбесило, сега й се стори дребна неприятност — толкова спокойно, толкова плавно се движеше уверената й мисъл.
На другата сутрин тя се събуди късно и първото й чувство беше: вчера се случи нещо прекрасно. На терасата Драйер си беше изпил кафето и четеше вестник. Когато тя се появи — сияеща, с бледозелена жоржетена рокля, той стана и целуна прохладната й ръка, както правеше винаги при неделната утринна среща. Сребърната захарница блестеше ослепително на слънцето. После бавно угасна. Пак пламна.