Выбрать главу

— Нима кортовете още не са изсъхнали? — каза Марта.

— Три дни валя като из ведро — отговори той и продължи да движи очи по редовете на вестника. — И днес времето е несигурно. В Египет са намерили в гробница играчки и рози — те са на три хиляди години…

— Ти писа ли за стаите? — Той закима, без да вдига очи, и продължи да кима по инерция, все по-слабо.

Кимай… кимай… сега това няма значение. Франц чудесно плува — това не ти е тенисът. Той е роден край голяма река. И тя е родена край голяма река — може да се държи с часове над водата… легне си по гръб, водата я люлее, хубаво е, прохладно… И мислите й се плъзгаха с някаква изящна плавност, без тласъци, без усилие. Нямаше нужда да измисля, а само да изразява вече набелязаното.

Той остави шумно вестника и рече:

— Да идем да се поразходим… А? Какво мислиш?

— Иди сам — отговори тя. — Трябва да напиша няколко писма.

Той си каза: ами ако я помоля, ако нежно я помоля? Днес имам свободна сутрин. На толкова време веднъж…

Но стана някак така, че той не продума. След минута Марта го видя от терасата как отваря, метнал шлифера през ръка, вратичката, пуска пред себе си Том, сякаш е дама, отдалечава се и пътьом пали цигара.

Известно време тя седя съвсем неподвижно. Захарницата припламваше и гаснеше. Изведнъж на покривката се появи сиво-синьо петънце, разля се, до него друго, трето; на ръката й падна капка; тя стана, погледна нагоре. Слугинята заприбира бързо съдовете, покривката и също поглеждаше към небето. Марта влезе вътре. Някъде издрънча прозорец. Слугинята, вече цялата мокра, прегърнала покривката, се втурна, като се смееше и мърмореше, от терасата към кухнята. Марта стоеше насред притъмнялата гостна, приглаждаше косата на слепоочията си и се усмихваше. Почака още няколко минути. Всичко наоколо бълбукаше, шумолеше, дишаше. Помисли си дали да не предупреди първо по телефона — но нетърпението й беше толкова силно, че да се занимава с телефона, й се видя излишна загуба на време. Тя отиде бързо в антрето, облече с шумолене мушамата, грабна чадъра. Фрида й донесе от спалнята шапката и чантата. „Да бяхте почакали — каза Фрида, — много силно вали.“ Тя се разсмя, каза, че отива до пощата. Дъждът забарабани по изпънатата коприна на чадъра. Вратичката се тръшна, изпръска й ръката. Тя тръгна енергично по огледалния тротоар, забързана към стоянката на такситата. И изведнъж нещо се случи. Слънцето шибна със замах дългите струи на дъжда, скоси ги и те станаха изведнъж тънки, златни, беззвучни. Слънцето замахваше отново и отново — разбитият дъжд вече летеше на отделни огнени капки, асфалтът преливаше с лилава синева — внезапно стана толкова светло и горещо, че Драйер свали пътьом шлифера, а Том, малко потъмнял от дъжда, веднага се оживи, вирна високо опашка и се устреми в поход подир една рижа дакелка. И Том, и дакелката имаха желание да си помиришат взаимно под опашките и доста дълго се въртяха на място, докато Драйер не свирна. Той вървеше бавно и се оглеждаше встрани, защото се беше озовал на твърде интересно място, където идваше рядко, въпреки че беше близо до дома му. Тук-таме се строяха вили или се извисяваше нова огромна сграда, направена сякаш от онези хубави розови кубчета, от които строят къщи децата. А наоколо на мокрото слънце блестяха зелени участъци, спретнати зеленчукови градинки, в които се закръгляше тук-таме тиква с телесен цвят. Последва пак парче от града — по-старо и по-сиво — и изведнъж от някаква кръчма, бършейки уста с длан, излезе Франц.

— Неочаквана случайност — възкликна Драйер, хванал племенника за едно от копчетата. — Тъй, тъй… Виж ти какво било. Случайност. Ти какво правиш тук? Пиянстваш?

Франц вяло се ухили. Тръгнаха един до друг. Локвите сияеха дълбоко.

Почти никога не им се беше случвало да са само двамата, да разговарят на четири очи. Сега Драйер почувства, че просто нямат за какво да говорят. Беше странно чувство. Той се опита да си го изясни. Да, наистина — виждаше винаги Франц в дома си, на вечеря, в присъствието на Марта, — и Франц подхождаше най-естествено към обичайната обстановка, заемаше отдавна отреденото му място — а Драйер разговаряше с него само шеговито-небрежно, — без да мисли какво говори, приемайки Франц сякаш на вяра сред другите близки предмети и хора. Драйер познаваше много добре скритата си свенливост, неумението си да говори с хората откровено, просто и сериозно. Сега едновременно го плашеше и разсмиваше мълчанието, което настъпи между него и Франц. Изобщо нямаше представа как да прекъсне това мълчание. Той се изкашля и погледна изкосо Франц. Франц вървеше и гледаше в краката си. Трябва да беше пийнал.