Выбрать главу

— Живея тук наблизо — рече Франц и направи неопределено движение с ръка. Драйер го гледаше. „Да гледа — мислеше си Франц. — В живота всичко е безсмислено, и тази разходка също е безсмислена. И все пак по-добре е да се говори нещо, — все едно какво…“.

— Тъй, тъй — каза Драйер. — Ами тъкмо ще ми покажеш своята обител. Много интересно.

Франц кимна. Мълчание. След малко той посочи с ръка вдясно и двамата неволно ускориха крачка, за да стигнат до завоя, да направят поне едно не съвсем безцелно движение — да свият вдясно. Том също мълчеше. Той не обичаше твърде Франц.

„И все пак — усмихна се мислено Драйер, — що за глупост! Трябва да му разкажа нещо.“

Помисли си дали да не му разкаже за електрическите манекени; темата беше наистина занимателна. Изобретателят го беше молил цяла седмица да не идва в работилницата — искал да го изненада, — а наскоро със скромна гордост го извика. Скулпторът, който приличаше на учен, и художникът, който приличаше на професор, също изглеждаха много доволни от себе си. И нищо чудно. Изобретателят дръпна шнура и разтвори черната завеса; от страничната врата вляво излезе блед мъж в смокинг и мина с онази особено мека бавност, с която се отличава походката на лунатиците или движението на хора на забавена кинолента, и изчезна през страничната врата вдясно. След него минаха: бронзов юноша в бяло с ракета в ръка и представителен господин в прекрасно ушит сив костюм и с чанта под мишница. Едва-що последният успя да изчезне през вратата вдясно и отляво отново излезе бледият мъж в смокинг, после пак — тенисистът, деловият човек с чантата, и пак смокингът и тъй нататък, без край. Ах, как чудесно се движеха!… Толкова бавно и все пак свободно, гъвкаво и все пак леко стилизирано… лицата бяха изработени великолепно — меки, с жива игра на багри по бузите. После изобретателят направи нещо и фигурите почнаха да минават другояче — една срещу друга, като всеки втори път мъжът в смокинг спираше на средата, правеше внимателно движение с крака, сякаш показваше танцова стъпка, а после окръгляше бавно ръка, сякаш водеше невидима дама, обръщаше се и бавно излизаше.

Но как да разкаже на Франц за това? Ако ще е на смях — няма да е интересно, ако ще е сериозно, май няма да повярва, честичко го е мамил с такива приказки. Изведнъж му хрумна спасителна мисъл: нали Франц още не знае, че ще го водят на море, трябва да го зарадва. В същия миг се сети за края на вица, играта на думи, която просто не можа да си спомни снощи. Все пак разказа му най-напред за морето, запазвайки вица за накрая. Франц измърмори, че е много благодарен. Драйер му обясни какво да си купи за пътуването. Франц пак благодари. Беше му, общо взето, все едно да отиде или да не отиде. Всичко е безсмислено, страшно и тъмно. Приближаваха къщата. Драйер реши, че ще разкаже вица вече в стаята на Франц. Гибелна отсрочка: не го разказа никога. Приближаваха се все повече към къщата. „Ето“ — каза Франц и посочи с пръст един от горните прозорци. „Да влезем, да влезем“ — рече Драйер и пусна Том да мине пред него. Заизкачваха се по стълбата, където килимът, като растителност в планината, изчезваше на известна височина. Качваха се дълго. През това време Марта успя да замрежи последната дупка на един от белите чорапи на Франц. Тя седеше на вехтата кушетка и се беше навела, издула устни, над закърпеното. Чакаше Франц от поне четвърт час. Хазяинът каза, че той веднага ще се върне, въпреки че старчето даже не знаеше вкъщи ли си е Франц, или го няма. Марта стана, за да сложи чорапите в чекмеджето. Вече беше обула червените пантофки, които навремето й беше подарил Франц. Изведнъж се вслуша, затаила дъх. „Дойде си“ — помисли си тя и блажено въздъхна. В коридора по линолеума изведнъж притичаха ситни, не човешки стъпчици и се превърнаха в отривист лай. „По-тихо, Том — изрече познат, весел глас, — не си си у дома.“ — „Направо — и втората врата вдясно“ — прозвуча гласът на Франц. Марта се втурна към вратата, за да завърти ключа в ключалката. Ключът беше от другата страна. „Тук ли?“ — попита Драйер с оглушително близък глас. Тогава тя подпря с цяло тяло вратата и хвана дръжката в ръка. Дръжката трудно се раздвижи. Тя се притисна по-силно. Вратата трепна. Отдолу Том пръхтеше в процепа. Вратата пак трепна. Марта се подхлъзна и едната й пета излезе от червената пантофка. Тя отново подпря. „Какво става? — каза гласът на Драйер. — Вратата ти не се отваря.“ Дръжката се вдигна. После пак, макар и трудно, се отпусна, въпреки усилията на Марта. Изглежда, Франц се мъчеше да отвори. Том изведнъж радостно залая. „Глупак“ — помисли студено Марта и пак се заплъзга. Червената пантофка се смъкна от крака и отскочи. Вратата се отвори на един-два сантиметра. Тя налегна с рамо, натисна. Франц мърмореше: „Нищо не разбирам… Да не би хазяинът ми да се шегува…“ Том пръхтеше и лаеше. Драйер се подсмиваше и съветваше да извикат полиция. Марта усети, че няма да издържи по-дълго вратата. Изведнъж — мълчание и тънък, дрезгав гласец: „Там, струва ми се — е вашата приятелка…“