Още легнал по гръб, Франц се взря с късогледи, мъчително присвити очи в опушения таван, после встрани — в сияещата мъгла на прозореца. А за да се освободи от тази златиста смътност, още тъй напомняща сън, той се пресегна към нощната масичка и напипа очилата.
И едва когато ги докосна, по-точно не тях, а хартията, в която бяха увити, Франц си спомни онази дреболия, онзи нелеп казус… Вчера, когато влезе в стаята, огледа се и отвори прозореца, през който видя вместо въображаемите светлини само тъмен двор и тъмно шумящо дърво, той дръпна мръсната, притискаща шията яка и почна бързо да си мие лицето. Сложи очилата до легена, върху дъската на умивалника, откъм края. Като се изми, вдигна легена, за да го излее в кофата, и бутна очилата на пода. И в същия миг стъпи непохватно встрани, хванал пред себе си тежкия, бушуващ леген, а под тока му зловещо изпращя.
Като възстанови всичко това в ума си, Франц се намръщи. Няма как, трябва да даде очилата на поправка; стъкло, и то пукнато, беше останало само в едната окръжност. Мислено той вече беше излязъл и скиташе, търсейки необходимия му магазин. Първо — магазинът, а после важното, страшничко посещение. И като се сети как майка му настояваше той да направи това посещение още първата заран след пристигането си („… ще е тъкмо ден, когато можеш да свариш зает човек“), Франц си спомни, че днес е неделя.
Той изцъка с език и замря. Обзе го паника: без очила е като сляп, а трябва да поеме на толкова опасен път, през непознат град. Представи си хищните призраци на автомобилите, които вчера, громолейки на място, се бяха струпали край гарата, докато той, още зрящ, но сред мъглата на влажната нощ, прекосяваше площада към хотела. Легна си, без да се поразходи, без да се запознае със столицата тъкмо в часовете на нощното й сияещо роене.
Но да остане целия ден в стаята, сред смътни враждебни предмети, очаквайки безделно понеделника, когато най-сетне ще отвори някой магазин с фирма — огромно синьо пенсне — беше немислимо. Франц отметна пухената завивка и внимателно изшляпа бос до прозореца. Денят беше небесносин, нежен, чудесно слънчев; отляво прииждаше кадифена сянка и беше невъзможно да се разбере къде свършва сянката и къде почват разлято-оранжевите листа на изпълващото двора дърво. И беше тихо-тихо, сякаш в хубав есенен ден в затънтено село.
Сега му се струваше, че в стаята е задушно и шумно: раздразнено бучене на човешки мисли, громолене на отместван стол, под който отдавна се крие от късогледите очи необходимата обувка, плисък на вода, звън на дребни монети, глупаво изпаднали от джоба на гъвкавата жилетка; тежкото, неохотно шумолене на куфара, който се плъзва по пода до далечния ъгъл, където вече няма да има опасност пак да се спъне в него — и му се струваше, че в стаята е толкова шумно тъкмо в сравнение с онази слънчева, поразителна тишина, пазена като скъпо вино, в студената дълбочина на двора.
Най-сетне Франц преодоля всички мъгли, откри си шапката, дръпна се от огледалото, в което за малко да влезе, и тръгна към вратата. Само лицето му тъй си и остана необлечено. Слезе внимателно долу, показа на портиера адреса на безценната визитна картичка и човекът му обясни кой автобус да вземе и къде да го чака.
Той излезе на улицата и веднага се гмурна в струящото сияние. Очертания нямаше; като свалена от закачалка лека женска рокля градът сияеше, преливаше, падаше на изящни гънки, но не се крепеше на нищо, а увисваше, отслабнал, сякаш безплътен в синия септемврийски въздух. Зад ослепителната пустиня на площада, по който нарядко с нов, столичен вик, профучаваше автомобил, замираха розовеникави грамади и изведнъж слънчево зайче, проблясък от стъкло, мъчително се врязваше в зеницата.
Франц стигна до ъгъла, намери, присвил очи, червения знак на спирката, неясен и колеблив като стълб на къпалия, когато се гмуркаш под пилоните, и веднага като тежък жълт мираж се приближи автобусът. Франц настъпи нечий мигновено разтопил се крак, хвана се за дръжката и глас — очевидно на кондуктора — му изрева в ухото: „горе!“ За пръв път му се налагаше да се катери по такава извита стълбичка — в родното му градче имаше само трамвай, — а когато автобусът рязко потегли, той за малко не загуби равновесие, видя за миг асфалта, надигнал се като сребриста стена, задържа се за нечие рамо и следвайки силата на някакъв неумолим завой — при който му се стори, че автобусът целият се наведе, — излетя през последните стъпала и се намери горе. Седна, както се беше залетял, на пейката и с безпомощно негодувание се заозърта. Плуваше високо-високо над града. Долу, по улицата, като медузи се плъзгаха хора, сред внезапно замрялата автомобилна пача — после всичко това отново се задвижваше и смътносините къщи от едната страна, слънчево-неясните — откъм другата се носеха покрай тях като облаци и преминаваха незабелязано в нежното небе. Такава се представи на Франц столицата — призрачно обагрена, размита, сякаш без кости, тя не приличаше ни най-малко на грубата му провинциална мечта.