XII
На първо място беше, разбира се, морето, леко, сиво-синьо, с размазан хоризонт, а над него — облачета, плуващи едно след друго, всичките еднакви, всичките в профил. Следваше вгънатият полукръг на плажа с плътна тълпа кошове на ивици, най-нагъсто там, където почваше вълноломът, навлизащ далеч в морето. Случваше се някой от кошовете да се наведе и да изпълзи до друго място, като червено-бял скарабей. Покрай плажа минаваше висока каменна крайбрежна улица със засадени откъм плажа акации, след дъжд по черните им стволове оживяваха налепилите се охлюви и протягаха из кръглата си черупка чувствителни, прозрачно-жълти рогца. По крайбрежната се белееха фасадите на хотели. Стаята на семейство Драйер беше с балкон към морето. Стаята на Франц гледаше към улицата, успоредна на крайбрежната. По-нататък, от другата страна на улицата се точеха второкласни хотели, още по-нататък, на друга успоредна улица — третокласните. Бяха пет-шест такива улици и колкото по-далеч от морето, толкова по-евтини бяха хотелите, — сякаш морето беше сцена, а редиците къщи — редове в театър, кресла, столове, а най в дъното бяха местата за правостоящите. Имената на хотелите се опитваха все някак да намекнат за присъствието на морето. Някои го правеха със самодоволна откровеност. Други предпочитаха метафорите, символите. Срещаха се женски имена. Една вила се наричаше, кой знае защо, „Хелвеция“ — ирония или заблуда. Колкото по-далеч бяха от плажа, толкова имената им ставаха по-поетични.
Всичко това много го развличаше. Оставяше жена си и племенника на терасата на кафенето и обикаляше дюкянчетата, разглеждаше пощенските картички. Бяха все същите. Най-много си патеше човешката пълнота. Рак е ощипал облата грамада в раирано трико, а притежателката на грамадата примира, защото мисли, че е ръката на съседа — мършав франт с гарсонетка. Дебеланко плува по гръб и над водата като купол се издига ален тумбак. Колосан мустакатко зяпа иззад скала хипербола в бански. Същата хипербола в други положения, целувка по залез, отпечатани в пясъка полукълба, „поздрав от морето“… Но най-много го забавляваха и трогваха картичките-снимки. Бяха правени Господ знае колко отдавна. Същият плаж, същите кошове; но дамите носеха бански с подплънки и дълги поли-бутилки, а мъжете бяха като на реклама за бръснарница… Тези издокарани дечица вече са търговци, инженери, чиновници…
Лек морски ветрец обвяваше дюкянчетата. Смес от морски въздух и антикварни боклуци: рамчици от миди и седеф, раковини, барометри и мундщуци, мидички в розови муселинени торбички и картини, картини — творби на местни маринисти, маслен лунен стълб или захарно платно сред прускосиньо. И, кой знае защо, на Драйер му стана тъжно.
На плажа, между крепостните насипи, обкръжаващи всеки кош, си проправяше път, забързан за някъде, навярно, за да докаже с бързането колко е търсена стоката му, крачеше с апарата си беден фотограф и крещеше с все сили: „Ето го, иде художникът, ето го иде художникът по божия милост!“
На прага на дюкянчето, в което се продаваха, кой знае защо, само китайски стоки: коприни, вази, чаши — и кому ли е притрябвало всичко това на морския бряг? — по цял ден стоеше човече без слънчев загар, гледаше разхождащите се и напразно чакаше купувачи.
В кафенето на Марта й донесоха не тази паста, която беше поръчала, и тя се ядоса, дълго вика суетящия се келнер, а пастата (чудесен шоколадов еклер) лежеше на чинията, самотна, ненужна, незаслужено обидена.
Само от четири дни бяха тук, а Драйер вече на няколко пъти изпитваше нежен прилив на тъга. Наистина беше му се случвало и преди („Чувствителност на егоист — казваше някога Ерика, — ти можеш да не забележиш, че съм тъжна, можеш да обидиш, да унизиш, — но виж, теб те вълнуват глупости…“), но сега това се случваше по някак особен начин. Дали слънцето го беше разнежило така, или може би остаряваше, нещо си отива, той самият прилича по нещо на фотографа, от чиито услуги никой няма нужда…
През нощта на четвърти срещу пети той спа лошо. Предишния ден слънцето, уж нежно, така му изгори гърба, че сигурно няколко дни няма да ходи по бански. Бяха играли на топка до бедра във водата — той, Марта, Франц и още двама младежи, единият — учител по танци, другият — студент, син на кожухар. Учителят по танци свали с топката сините очила на Франц — всички много се смяха, очилата за малко да потънат.