— Аз все едно ще съм пръв — каза той и вдигна лукаво една вежда. — Вие двамата избързайте напред. Давам ви четвърт час. Не ми се свиди.
— Добре — каза Марта.
— Ще видим кой ще победи — рече Драйер.
— Ще видим — повтори Марта.
— … Вашите весла или моите крачета — допълни Драйер.
— Пусни ме, не мога да изляза! — възкликна тя рязко, блъсна с коляно и продължи да се загръща.
Драйер отмести стола си. Тя мина.
— Освен това Франц го боли корема — каза Драйер.
Без да го гледа, Франц поклати глава. С очила, с пъстрия халат, той някак приличаше на японец.
— Ех ти, японецо — каза Драйер и започна втората кифла.
Стъклената врата се хлопна. Тишина. Както дъвчеше и смучеше изцапания си с мед пръст, той погледна бледото огромно море. От балкона се виждаше част от плажа, неспретнатите, поразкривени кошове. Лодките се наемат някъде встрани — по-вдясно… не се вижда оттук. Беше студено, неинтересно без слънце. Но това не можеше да намали приятното чувство, което изпитваше при мисълта, че жена му се съгласи да си поиграе с него и не се отказа в последната минута заради лошото време, както тайничко се страхуваше.
Той пак погледна часовника си. Вчера и завчера тъкмо по това време му се обадиха от кантората. Днес сигурно пак ще се обадят. Много важно. Не си струва да чака.
Избърса добре устни, изтърси трохите от коленете си и влезе в стаята. Пред огледалото спря, извади сребърната четчица, прокара я надясно и наляво по мустаците. Кожата на носа му се беше обелила. Грозно. Почукване на вратата.
Кантората успя все пак да го хване. Драйер избърза до телефона. Поприказва и пак се разбърза. Току-виж те с лодчицата си доплуват първи до скалата.
На крайбрежната улица още беше доста пусто. Двама-трима енергични плувци като жена му и племенника бързаха към плажа. Но той нямаше желание да се къпе… В никакъв случай… Студено е, облачно, морето е като на люспи. Мимоходом забеляза в далечината лодка. Напрегна зрение и му се стори, че различава халатите на Марта и Франц. Той ускори крачка, като поглеждаше от време на време към беличката, сякаш неподвижна лодка. После сви в пряката, водеща към гората.
Франц гребеше и ту навеждаше навъсено лице, ту в пристъп на отчаяние поглеждаше към небето. Марта седеше на кормилото. Преди да наемат лодката, тя влезе за миг във водата да се стопли. Грешка. Мокрият бански прилепна към гърдите, бедрата, гърба, краката й мръзнеха, но Марта беше прекалено развълнувана и щастлива, за да обръща внимание на такива глупости. Населената с кошове част на плажа бавно се отдалечаваше. Лодката почна да заобикаля широката извивка на брега. Ключовете скърцаха тежко.
— Ти всичко ли запомни, мили?
Загребвайки с веслата, наведен напред, Франц кимна — и пак взе се заотпуска по гръб, отблъсквайки силно водата.
— … Когато аз кажа, чак когато аз кажа, — нали помниш?
И пак навъсено навеждане.
— Ти ще седиш на носа — помниш ли?
Ключовете изскърцаха, вълна вдигна лодката, Франц се поклони. Той се мъчеше да не я гледа — но дали гледаше кафявото дъно на лодката, на което лежеше вторият чифт весла, или отмяташе назад лице — все едно, усещаше Марта с цялото си същество — виждаше и без да я гледа, синята й гумена банска шапчица, голямото голо лице, широкия халат. И знаеше точно как ще стане всичко — как Марта ще каже паролата, как двамата гребци ще станат… лодката се олюлява… да се разминат е трудничко… внимателно… още крачка… близост… неустойчивост.
— … Нали помниш: с цяло тяло, изведнъж… — рече Марта и той бавно се наведе.
Вятърът пронизваше със сурова влага. Кожата по голите крака на Марта ситно се накокошини. Тя гледаше втренчено брега, безкрайната бледа ивица на плажа и търсеше мястото — до островръхата скала, където трябваше да спрат… Видя го. Опъна лявото въже на кормилото.
Франц, който се оттласкваше с беззвучен стон назад, чу изведнъж как Марта дрезгаво се засмя, изчисти си гърлото и пак се засмя. Вълна надигна лодката, веслата пръснаха вода, той се прегъна, напрегна се, въпреки морския студ по слепоочията му се стичаха капки пот. Марта се вдигаше и спускаше по волята на вълната — трепереща и с големи очи, — а косъмчетата по голите й крака бяха настръхнали.
Тя гледаше мъничката тъмна фигурка, която се появи изведнъж на пустинната ивица на плажа.
— Побързай — рече; трепереше и дърпаше от гърдите и бедрата студеното прилепнало трико. — Побързай. Той чака.