Франц захвърли веслата, свали бавно очилата, избърса бавно стъклата с пеша на халата.
— Казвам ти, побързай! — извика тя. — Франц! Чу ли?
С очилата в ръка той погледна през тях към небето, бавно ги сложи и се хвана пак за веслата.
Тъмната фигурка стана по-ясна, появи й се лице, колкото царевично зрънце. Марта движеше тяло назад и напред — може би повтаряше движенията на Франц, или подбутваше лодката.
Сега вече ясно можеше да се различат синьото сако, сивият панталон. Той стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците.
— Да не забравиш нещо — вече шепнешком добави Марта. — Само когато дам знак… помни…
Тя мачкаше в ръце въжетата на кормилото. Брегът се приближаваше. Драйер ги гледаше и се усмихваше. На дланта си държеше плосък златен часовник. Беше дошъл дванайсет минути преди тях. Цели дванайсет минути.
— Добре дошли — каза той и пъхна часовника обратно в джоба.
— Ти сигурно из целия път си тичал — изрече Марта, тя дишаше тежко и се озърташе.
— Как ли пък не. Вървях си мързеливичко. Даже си почивах по пътя.
Тя продължаваше да се озърта. Пясък, после покрит с гора пясъчен склон. Наоколо нямаше жива душа.
— Качи се в лодката — каза тя. Лодката леко потреперваше от прииждащите малки вълни. Франц се занимаваше отегчено с веслата.
Драйер се усмихна:
— Ще се върна по същия път. В гората е чудесно. Ще се срещнем до нашия кош.
— Качвай се — повтори тя рязко. — Ще погребеш малко. Затлъстял си.
— Честна дума, не ми се ще, душице… — проточи той, както я гледаше отстрани.
Марта се шибаше с кормилното въже по коляното. Той вдигна очи към небето, въздъхна и тромаво, предпазливо взе да се качва в лодката. Лодката се казваше „Морска приказка“.
Франц намести в ключовете втория чифт весла.
Драйер свали сакото. Лодката потегли.
Вълнението на Марта веднага се уталожи. Тя изпита блажено спокойствие. Изпълни се. Той е в тяхна власт. Безлюден плаж, безлюдно море, мъгла. За всеки случай трябва да се отдалечат повече от брега. В гърдите, в главата си усещаше прохладна празнота, сякаш влажният вятър я беше продухал цялата, беше я изчистил отвътре и не беше останал боклук. Звънтящ студ. А през лекия звън тя чуваше безгрижен глас:
— Франц, непрекъснато ми се навираш във веслата — недей така. Да, разбирам, че с мислите си си някъде далече… И все пак трябва да си по-внимателен. Не мога непрекъснато да се обръщам. Ето, пак! Ритмично, ритмично греби… Тя не те е забравила. Оставил си й, надявам се, адреса си? Едно, едно… Сигурен съм, че днес ще получиш писмо. Ритъма, спазвай ритъма.
Франц виждаше якия му тил, жълтите кичури коса, леко разпилени от вятъра, изопващата се на гърба бяла риза… Но ги виждаше като насън…
— Ах, деца, колко хубаво беше в гората! — казваше гласът. — Букове, тъмнина, кукувича прежда. На пътечката такива едни голи охлюви с надлъжен зигзаг през цялото гръбче. Същински автоматични писалки. Много интересни. Спазвай ритъма!
Притворила очи, Марта гледаше раздвиженото му лице, което виждаше за последен път. До нея лежеше сакото му, в него бяха часовникът, четчицата за мустаците, специалната четка за зъби, портфейлът. Беше й приятно, че часовникът и портфейлът няма да се загубят. В този миг някак не помисли, че ще се наложи, разбира се, да хвърли и сакото във водата. Този доста сложен въпрос възникна едва по-късно, когато главното вече беше извършено. Сега мислите й течаха бавно, почти отпуснато. Сега предчувствието за щастие беше прекрасно.
— Да си призная, страхувах се, че от гребането ще ме заболи гърбът — говореше гласът. — Ти нали обеща, душице, че днес ще ми мине — и наистина, по-добре съм. И мога да греба. Почесването на ризата е приятно.
Вече бяха достатъчно далеч от брега. Ръмеше. На хоризонта като пухкава опашчица се виеше слаб дим. Край лодката бълбукаха леки вълни, разливаха се и се пенеха.
— На мен всъщност днес ми е последният ден — каза Драйер.
Франц изслуша това съвсем равнодушно: вече нищо на този свят не можеше да го потресе. Но Марта погледна мъжа си с любопитство.
— Трябва утре по-ранко да замина за града — обясни той. — Преди малко ми се обадиха. За два-три дни.
Дъждът се засилваше. Марта погледна към брега, после погледна Франц. Можеха да започнат.
— Слушай, Курт — каза тя тихо, — искам да греба. Мини на мястото на Франц, а Франц да седне на кормилото.