Беше вече доста тъмно, когато се прекачи в автобуса. Стори му се, че шофьорът хитро го погледна — знам, един вид, ама няма да кажа. Съседите разглеждаха с любопитство прашните му обувки. Забеляза, че всичко, което вижда, е пресечено от горе на долу с неясна ивица, сякаш е зачертано. Съобрази, че едното му стъкло се е спукало, но не можа да си спомни как е станало. Най-сетне пристигнаха. Като се мъчеше да усмири с бърза крачка нетърпимото треперене на краката, той тръгна към хотела. Някой го настигна и му предаде шапката, забравена в автобуса. Той ускори крачка, приближи хотела, потърси с очи. На осветения балкон седеше Драйер и четеше вестник.
Вълнението веднага се уталожи. Значи е жива, кризата е минала. Той се заизкачва вяло по стълбата от градината към балкона. В душата му беше пусто, глухо, покорно.
Чул скърцането на стъпалата, Драйер бавно обърна глава. Франц погледна лицето му, вяло си каза, че той сигурно има силна хрема. Драйер издаде с гърло неопределен звук, бързо стана и отиде до перилата.
Той стоеше с гръб към Франц, прокарваше пръсти по дървената балюстрада. На масата, под лампата, се търкаляше скъсано парче стар, измачкан вестник. Франц погледна вестника, отново гърба на Драйер, погледна и изведнъж отвори уста. Раменете на Драйер се раздвижиха един-два пъти, сякаш сакото му беше тясно. Той вече не мърдаше пръсти, а удряше равномерно балюстрадата с ръба на дланта. После гърбът му отново потрепери и той бързо, без да се обръща, пъхна ръце в джобовете.
Той не се решаваше да извади кърпата, не се решаваше да покаже лицето си на Франц. В нощната тъма, в която гледаше, имаше само едно: усмивката — онази усмивка, с която тя бе умряла, най-прекрасната, най-щастливата усмивка, играла някога на лицето й, вдълбавала две сърповидни трапчинки и озарила влажните устни. Красотата си отива, на красотата не успяваш да обясниш колко я обичаш, красотата не можеш да задържиш и това е единственото тъжно нещо на този свят. Но колко тъжно! Не можеш да задържиш тази изплъзваща се, топяща се красота с никакви молитви, никакви заклинания, както не можеш да задържиш бледнеещата дъга или падащата звезда. Не бива да мислиш за това, трябва известно време нищо да не виждаш, нищо да не чуваш — но какво да правиш, ако доскорошният живот на човека още е отразен във всички предмети, върху всички лица, и му е невъзможно да гледа Франц и да си спомни слънчевия плаж и Франц с нея, жива, как играе на топка.
— Топката — каза Драйер, без да се обръща. — Топката…
Той прочисти гърло, искаше да добави, че топката още е в нейната стая — но почувства, че не може.
Впрочем Франц вече не беше на балкона. Само някакви дребни белезникави пеперуди и някакви зелени мушици кръжаха около лампата и пълзяха по бялата покривка.
Безшумно, без да изскърца с нито едно стъпало, Франц слезе по балконската стълба. Тръгна покрай крилото на хотела, стъпвайки в тъмното по лехите с цветя и се върна през празнично осветения хол. Сложил длан на уста, за да задържи някак смеха, който го задушаваше, разкъсваше ноздрите му, издуваше корема му, той заповяда мимоходом на келнера да му донесе вечеря в стаята. Като продължаваше да крие треперещо лице и нагласяше танцуващите очила, той се качи в стаята си. В коридора спря слугинята, едра розова мома с бенка на шията, и с възглух глас й каза:
— Утре ме събудете не преди десет и ето ви две марки.
Момата благодари, закима, очите й светнаха игриво, тя се обърна, продължи бързия си път. Той си каза за миг, че сигурно е могъл да я ощипе сега, без да отлага за утре. Смехът най-сетне се изтръгна. Той дръпна рязко вратата на стаята си. На госпожицата в съседната стая й се стори през сън, че до нея, зад стената, се смеят и говорят отведнъж няколко пийнали хора.
Юли 1927 — юни 1928