Встрани от стълбището на моравата имаше огромен платнен чадър, а под него — масичка и няколко плетени кресла. Марта седна. Усмихнат и присвил очи, Франц седна до нея. Тя реши, че напълно го е смаяла с малката, но много скъпа градина, в която имаше и праскова, и плачеща върба, и сребристи елхички и някаква ябълка, и магнолия, и вече увит в рогозка банан… Че за Франц градината е само зеленикава мараня, просто не й мина през ума, макар да забеляза, че е безпомощно късоглед. Приятно й беше да го приема толкова изтънчено в градината, приятно бе да го поразява с невиждано богатство, но особено приятно ще е да му показва стаите в къщата и да изслушва боботенето на почтителното му възхищение. И понеже й гостуваха обикновено хора от нейния кръг, пред които отдавна й беше омръзнало да се перчи, тя беше почти нежно благодарна на този провинциалист с тесен панталон, задето й дава възможност да освежи, да поднови усещането за гордост, което изпитваше през първите месеци след сватбата.
— У вас е тъй тихо… — каза Франц. — Мислех, че градът е твърде шумен…
— Та ние живеем почти извън града — отговори тя и като се усещаше със седем години по-млада, добави: — съседната вила ей там е на граф Брамсдорф… Много мил старец, често ни гостува.
— Толкова приятна тишина — каза Франц, развивайки темата и вече предчувствайки задънена улица.
Тя погледна бялата му ръка, легнала с длан върху масата. Слабите пръсти леко трепереха.
— Та значи какъв се падате на мъжа ми? Син на негова трета братовчедка, нали? И ще работите при него — това е добре. Той има огромно предприятие. Но вие, разбира се, вече сте чували за магазина — там всичко е само за мъже, но наистина всичко, всичко — вратовръзки, шапки, спортни принадлежности. Освен това той има и кантора, занимаваща се с разни банкови операции…
— Началото е трудно — каза Франц, барабанейки с пръсти. — Страхувам се… Но зная, че мъжът ви е прекрасен човек, много добър човек…
В това време отнякъде се появи призрак на куче, което, разгледано по-отблизо, се оказа жълто-сиво овчарско. Кучето се приближи, наведе глава и сложи нещо в краката на Франц. После се отдалечи на два-три аршина, вече в мъглата, и остана там в очакване.
— Това е Том — каза Марта. — Том получи награда на изложба. Нали, Том?
От уважение към стопанката Франц вдигна от моравата онова, което беше донесъл Том. Оказа се мокра дървена топка, цялата изпъстрена от следи от зъби. Веднага щом вдигна топката — а той я вдигна до лицето си, — призракът на кучето изплува от слънчевата мъгла, стана жив, топъл, дишащ и скочи, едва не го събори от стола. Той бързо хвърли топката; кучето изчезна.
Топката падна право в астрите; но Франц, разбира се, не видя това.
— Чудесно куче — каза той, бършейки с отвращение мокра ръка в коляното си под масата. Марта гледаше тревожно встрани: Том търсеше топката и мачкаше астрите. За щастие, в този миг бързо прелетя момче на колело и кучето веднага забрави за топката, втурна се презглава към оградата на градината и се понесе с неистов лай покрай нея. После изведнъж се успокои, пое обратно и легна до стълбата, изплезило език и подвило едната си предна лапа, като лъв.
Франц слушаше какво му разказва Марта за Тирол, но усещаше, че кучето е някъде наблизо, и тревожно си мислеше, че то всеки миг ще му върне лигавата гадост.