Елин Пелин
Поприще
Ангелина вървеше мълчеливо и замислено. С ръце, мушнати в джобовете на дългия си черен жакет, тя изглеждаше досущ като ученичка. По страните й, матово бели, играеше тънка руменина. Тя не вдигаше глава да погледне другаря си, който вървеше още по-мълчеливо от нея.
Полето, покрусено от есента, също тъй мълчеше наоколо пожълтяло, меланхолично и широко украсено тук-таме с есенните пейзажи на села и върбалаци. От куршуменото небе, в хоризонта на което се белееха рохави и разпокъсани облачета, сияеше също тъй меланхолична усмивка. По купищата тор, стоварен тук-таме из почернелите и смачкани стърнища, кацваха облак черни врани и с шум и грак се носеха над полето. То, по причина на празникът, беше безлюдно и изоставено. По-радостно се спираше окото само върху пресния тъмен цвят на скороразораните ниви.
Ангелина и Богданов вървяха дълго време мълчеливи из правия полски път към Глушиново, което се виждаше далече пред тях.
— Какво мислиш, госпожице? — попита най-после Богданов, комуто дотегна това мълчание.
— Кой, аз ли? — погледна го сериозно тя и свежото й моминско лице направи една гримаса, която сякаш казваше: мисля върху нещо, което не мога да реша.
— Пак ли за представлението? То не заслужава такова голямо внимание — рече Богданов с някаква въпросителна интонация.
— Именно за това мисля аз, г-н Богданов.
— И какви ти са заключенията?
— Заключенията ми, за жалост, са много печални. Кажи ми, моля ти се, с каква цел правите вие тия представления?
— Мисля, че ти разбираш задачите на театъра — отговори Богданов и настави: — представленията са едно от средствата, с които народният учител си служи в своята просветителна задача. Театърът е огледало на живота. В него като във фокус се събират по-целно и по-картинно разнородните, многообразните вълнения на човешката душа, която в стремлението си за живот се среща и сблъсква с хиляди вънкашни и вътрешни обстоятелства…
Тая фраза Богданов бе изказвал много пъти. Обаче тонът, с който я произнесе сега, й даде известна преснота и сила.
Ангелина слушаше с наведена глава и нервно хапеше долната си устна.
— Всичко това е така… Но признай, че това, което направихте вие на оная безобразна сцена, не даде тая целна и пълна картина, за която говориш.
— Е, да… но не забравяйте, че тука е село… Обстоятелствата повече и не позволяват, па и публиката е без претенции и без всякакъв вкус.
— Тогава, според мене, подобни представления са съвършено безполезни.
— Защо?
— Защото те не са нищо друго освен една… как да кажа… карикатура — не… нещо по-лошо — някаква си карикатурна пародия, с която вие пред тия хора без вкус, освен че не можете да въздействувате за образуването на добър такъв, но някак си извратявате и лошия или неразвития, който имат…
Ангелина говореше отсечено, със запъвание и без да погледва настрана. В това време тя сякаш следеше в душата си и търсеше своята мисъл.
— Не разбирам — отговори сухо Богданов, който с жадност слушаше музиката на гласа й и с нескромен поглед следеше движенията на мъничкото й лице, възбудено и сериозно.
— А трябва да разбереш — рече тя, като спря заинтересовано поглед срещу неговия. — Трябва да разбереш, че такава безобразна сцена, драпирана с всевъзможни черги и парцали, не може да възпитава; че тия парцали, с които бяха играчите, и с тая палячовска декизировка вие освен смях и критика друго нищо не можете постигна. Театърът е театър, когато може да накара зрителя да забрави, че гледа игра, а че гледа пред себе си действителна драма, дето не палячовци, а живи хора страдат и се радват… И що за драма беше тая, дето я играехте… О, боже!
Ангелина крехко и непресторено се засмя. След малко продължи:
— Хвана ме срам, като ви гледах и като слушах ония глупави монолози, изпълнени с турски псувни, и ония по-глупави разговори, от които никой нищо не можеше да разбере. Такива ли са всичките селски представления, за които често чета отзиви в съюзния орган? О, ако са такива…
— Вие още нищо не знаете, госпожице… Това, което дадохме ние, беше цвете…
— Наистина ли казваш? — попита с настойчиво любопитство Ангелина.
— Това донякъде беше пак иди-доди… Но миналата година тия представления бяха най-чудни куриози.
— Вие признавате това и пак твърдите, че могло морално да се въздействува върху народа чрез представленията.
— Това доставя преди всичко развлечение нам — на учителите, — защото ни кара да се събираме, да се поразвеселим и да се поразговорим… Ти си още нова и не знаеш ужасната мъка, която сковава духа в село. Човек, интелигентен човек, тук трябва да бъде дърво или по необходимост трябва да стане дърво, ако иска да се избави от мъчителната мъка. Не чувай нищо, не виждай нищо… Пий със селяните в кръчмите, карай се с тях, води интриги, черпи се с попа и се прости веднъж завинаги с това, което се казва наука, умствено развитие и пр., и пр., ако искаш да живееш мирно и тихо, да се чувствуваш доволен от положението си и сигурен на мястото си… Опасно е да се хвърчи без криле!