— Пусни ме — задърпа се Стоян.
Но момъкът го държеше яко.
Учителката се загледа в тоя жив и смел момък и неговите черни очи, които светеха с кротост и някакво си благородно участие, и неговото сухо, мургуляво лице й се видяха симпатични и мили. Цялата висока и стройна фигура на момъкът дишаше обичливост и предразполагаше.
— Госпожице — обърна се той към учителката, — помогнете на тая жена.
Ангелина му кимна благодарствено глава и почна да свестява битата, която с помощта на други жени отнесоха в къщи на родителите й.
На другий ден Ангелина стана рано. Първата й мисъл, щом отвори очите, беше върху вчерашната сцена, която й се струваше като сън. Всичките лица, които бяха там, заедно с мазното лице на калугера, надничаха в паметта й ясно. Тя сякаш още чуваше писъкът на нещастната жена, над която ожесточено махаше дърво мъжът й. Тя виждаше изплашените жени наоколо и хумористичните лица на любопитните мъже… Цялата картина на това събитие се изпречваше ясно пред нея. Само едно лице неясно и мъгливо, но мило и симпатично се мержелееше неясно във въображението й — лицето на оня учител, който улови крепко разбеснелия мъж. Кой беше той? Сигурно учител е, но къде? Как ли го викат? Тия въпроси неволно и любопитно застанаха в паметта й. Само погледа му, жив и бодър, тя сякаш чувствуваше още. „Ами Богданов, защо не стори това, което стори оня момък? — помисли си внезапно тя. — Нима това не бе негова длъжност, нима той нямаше сила да го стори? Между толкова безучастни нима и той трябваше да бъде такъв?“
Ангелина седна до прозореца и се замисли. Вълни от светлина и сутрешна хладина нахлуха в стаята весело. Първата усмивка на есенния ден отвлече мислите й. Картината на пробуждащото се село примами погледа й. Тая хубава картина за Ангелина беше нова и възхитителна.
Слънцето светло и тържествующе беше изплувало над тъмните гори, от които лъхаше свежест и влага, и в сиянието на своята слава бавно, бавно се възвишаваше към куршуменото есенно небе, спокойно и дълбоко. Сякаш някое море от светлина бе преляло през гори и планини и топеше в своята стихия селото, което се готвеше тихо да празнува света неделя. Това море се разливаше по цялата тая мирна и идилична долина, изпъстряла с меланхоличните картини на есента. Из горските долини, отдето идеше селската река, се вдигаха като пушеци тънки бели мъгли и като грамадни белорунни овци лазеха над тъмните гори към слънчевата светлина, която ги стопяваше. Ангелина загледа стройните трепетлики в градинката, чиито попарени листа трепераха бързо и весело, сякаш играеха със слънчевите зари и хвъргаха сребърни искри от тях.
Тя внезапно си припомни за вчерашния момък, чиято ловджийска пушка тъй ясно блещеше на слънцето, и неволно въздъхна. Това я накара да се усмихне.
— Добро утро, учителко! — обади се под прозорецът живият глас на хазайката й, която шеташе из градината. — Много рано си станала. Ами снощи какво е станало, когато сте се връщали с учителя? Една съседка ми разправи отзарана на чешмата.
— Е, че какво е станало? — запита Ангелина.
— Някой си бил жената си, па ти си се смешала. Кметът викал: ние благодарим за такава учителка. Ние не искаме да се меша в хорските работи — отговори хазайката й.
Ангелина прехапа устни.
— Значи, сторила съм зле според него?
— Нима си направила добре! Ти не се мешай. Гледай си децата в школото и туйто… Нашите хора са лоши, тям не може се угоди. Отзарана рано Стоян прибрал пак жена си.
— Тя върнала ли се е?
— Ами какво ще прави? Тя колко пъти е трепана от тоя мъж… Прибрала се тя и думала на майка си: мари мамо, рекла, думайте на кмета или на попа да му кажат да ме не бие така ма, половин свят ме е направил… Направете нещо да се разделим.
— Нима иска да се разделят?
— Тя много пъти е искала, ала кой да й помогне?
„Ето една работа за мен“ — помисли Ангелина и рече: — Аз ще говоря на дядо поп.
— Не е твоя работа, учителко. Сега учителят да е — друго е… Мъж е.
Учителката стана.
— Ще ида у дядови попови и ще му говоря!
— По-добре е да се не бъркаш — рече хазайката й.
Поп Тодор без расо и без калимявка седеше на прагът на високата къща и трошеше хляб на десетина малки прасета, които се боричкаха над коритото, когато на пътната врата се похлопа.
— Елено — викна той на дъщеря си, 17—18-годишна стройна мома, която шеташе из къщи, — я виж, някой хлопа!
Елена затича и отвори. Влезе учителката. Елена, която беше я вече обикнала, я посрещна радостно и я поведе за ръка към къщи.
Дядо поп с нежност беше навел посребрената си глава над малките храненичета, на които говореше нещо, Лицето му, както всякога, имаше своето благодушно и непретенциозно изражение, което придаваше известна благост на цялата му грамадна фигура.