Очите на невестата се наляха. Нейното мило и простодушно лице, печално забрадено с вехта пребрадка, бе засенено от скръб дълбока и безнадеждна.
— При доктор водихте ли го? — запита учителката.
— Водихме го и при доктор. Гледа го, па…
— Лекува ли го?
— Какво го е лекувал! И лековете му, и гледането му не може да се изплати. Скъпчии са докторете… Викахме един чак на село. Той поиска баща си и майка си. Петдесет лева. Отде да ги вземем, сестрице? Докато бе здрав човеко ми, не можеше у цяла година толко да спечели.
Ангелина се замисли.
— Тия баби само ви лъжат — каза тя.
Болният изпъшка в колата.
— Какво ти е? — запита го Ангелина.
Той простена безпомощно и замърда устни да отговори, но глас не се чу.
— Откога, откога ме е замолил да го доведа при баба Марта — рече булката, — тя, каже, ще ме излекува, знам, много разбирала, с очите си, дума ми, съм видял хора, дека от смъртта ги е отървала.
— Доктор, доктор, булка, другото е лъжа! Бабите нищо не помагат! — рече Ангелина.
— Баба Марта… знам, ще ме излекува — рече немощно болният с глас, който сякаш не излизаше от него, а от някоя сянка, витающа наоколо.
— Само доктор може да те излекува — рече му Ангелина. — Напразно идете при бабата.
Лицето на болникът се изкриви.
В това време до колата се приближи с пушка на рамо и придружен от двата шарени палаши момъкът, когото Ангелина вчера бе видяла как отърва жената от ударите на бесния мъж. При тая неочаквана среща сърцето на Ангелина неволно и смутено заигра. Душата й се развълнува.
Той я поздрави с леко кимане на глава и очите му запитаха отведнъж булката и учителката:
— Какво има тук?
— Два дена път са били да дойдат тук при тая вещица — рече Ангелина.
— Какво да правя? — рече булката. — Кара ме. Баба Марта, вика ми, ще ме излекува, знам… И аз какво да правя. Грешно е да го оставя така.
— Хубаво, булка, добре си направила — отговори непознатият ловец.
— Не е направила добре, тая самодива ги лъже. Него само доктор може да го излекува. По-добре да го е карала на болницата — възрази бързо учителката.
Ловецът й направи внушителен знак да мълчи.
Ангелина засрамено и покорно млъкна. В очите на тоя симпатичен момък, които тъй прямо и ясно я гледаха, ней се стори, че прочете насмешка. Това я засрами повече. Той забеляза това и й подаде ръка:
— Госпожице, ако искате да се запознаем — Тихчев. Виждате ми се доста интересна. Ще ли ми позволите да ви се покарам малко?
Непрестореното държане на Тихчев ободри Ангелина. Тя му пое ръката и отговори:
— Приятно ми е, че се запознахме; вярвам, че няма да ми е неприятно и ако се караме.
Те и двамата се засмяха.
— Булка, ти го заведи при баба Марта — обърна се Тихчев към жената. — Тя ще му помогне, на мнозина е помагала и нему, вярвам, ще помогне.
Той говореше високо, сякаш, викаше.
— Дай боже да му помогне! — рече булката.
Тихчев и Ангелина тръгнаха заедно.
— Вие, госпожице — заговори Тихчев, — ми се струвате много неопитна и много несъобразителна… Извинете, че ви говоря право в очите. Тоя болник иде от такова далечно място с вяра, че ще намери изцеление, и тъкмо когато пристига тук, вие се помъчихте да разколебаете неговата вяра в чудодейната сила на баба Марта. Това е ужасна грешка от ваша страна. Доктор, доктор, говорехте вие, без да размислите, че науката помага, но туй, което цери, то е вярата. Вярата на болника е оная сила, която крепи последната гаснеща искра на живот в това хило тяло. Бабите може да не разбират, но те често пъти помагат и церят, защото средството, с което си служат, е ободрителната вяра. Кръстът пъди дявола, нали знаете?
Тихчев упрекваше не на шега Ангелина. Тя почувствува, че тоя човек носи някаква чудна сила, и не смееше да му отговори.
— Та вие защищавате бабите, а? Мисля, че един учител не трябва да прави това — ободри се полека-лека тя.
— Разбирате ме криво, госпожице. Бабите аз не защищавам. Тия врачки са просто шарлатанки. Тук е въпросът за вярата на болния. Докторите още не са могли да вдъхнат тая вяра към себе си от страна на народа. И струва ми се, че дълго време те ще бъдат чужди за него, както днес са безполезни.
— Как безполезни?
— Ето ги на, околийските лекари… Те биха могли да работят заедно с учителите за свестяването и събужданието на тоя народ. Но те, въпреки че държавата им плаща, взимат скъпо и прескъпо на пациентите си и към селяците се отнасят с особено пренебрежение. Те вечно мечтаят за големите градове, а малките околийски селца им са омразни. По тоя начин и работата им става омразна. Рядко са ония околийски лекари, които поне съвестно изпълняват работата си.