Тихчев наброяваше хиляди примери от куриозните деяния на околийските лекари. Разправи как миналата година в тяхното село измрели около 50 деца от скарлатина. Кметът писал няколко пъти за лекар, той давал отдалеч съвети и дошел чак тогава, когато благодарение на учителите болестта била прекратена и ограничена.
Разговаряйки се, Тихчев и Ангелина неусетно излязоха пред черковния мегдан. Там ги срещна Богданов.
— Виж случай — рече той, — искате ли да направим една разходка до село Горна Кория — един час е. Там са се събрали около десетина учители и учителки. Имало едно убийство, та и прокурора, и доктора били там.
— Да отидем! — съгласи се Ангелина. Тихчев прие на драго сърце.
Дружината стигна весело до селото. Тихчев по пътя пя, бра кърпикожух и подари голяма китка от него на учителката. Прави смехории, разправя весели истории и вика, колкото можа, из малката междуселска кория. Ангелина се забрави и взе голямо участие в тия игри… Ней беше тъй весело. Тихчев я подкачаше, а тя не се скъпеше в отговорите си. Тя го обикна. Затворена досега в малък кръг от познайнства, живяла бедно и изолирано, тия игри, тоя нов начинаещ живот дадоха по-широк полет на душата и на мечтите й. Тя даже се попита: как тъй да не познава Тихчева от по-рано?
Село Горна Кория се намираше в разлатата долина на една малка рекичка, що се събираше от ближните гори. Дружината слезе на кръчмата, дето бяха и другите учители от околните села. Имаше и няколко учителки, с които Ангелина се запозна за пръв път. Те бяха натруфени съвсем модно и лицата на някои бяха напудрени. Само една между тях, с бледо, мурляво лице, с черни дълбоки очи, облечена простичко, направи особено впечатление на Ангелина. Те се срещнаха някак като познати. На тая мома всички викаха Нася. Тя приказваше много и беше извънредно весела. Другите се държеха важно и някак недостъпно. Учителите всички бяха облечени вехто и без вкус. Те седяха около една маса с шапките си и пиеха ракия. Те посрещнаха с едно оглушително „оооо“ новодошлите си другари и се посмушиха, като видяха как Ангелина смело прекрачи прага, зачервена и свежа. Нейното сериозно държане на възрастна мома не приличаше никак на миловидния й детски вид.
— Е, Богданов, пак се събрахме! — рече един от тях и като му подаде чашата, подмигна към учителката, която си говореше настрана с учителките. Той беше горнокорийският учител, син на богаташина кръчмар. На ръцете му личеха пръстени — взети от селските моми. Името му беше Попски.
— Както виждаш, събрахме се — рече Богданов, като пое чашата, която му предложиха. — Е, какво ново? Събрахте ли децата, потегнахте ли училището?
— Тия са малки работи, Богданов — рече Попски. — Аз, както знаеш, много зор си не давам. Пък и народа май не бърза да се просвещава… През пръсти ще я карам тая година. Видях, че не заслужава човек да си троши гърдите…
— Ти защо не зарежеш училището, па да си гледаш кръчмата? — обади се Недосеганов, висок, обраснал с брада и рошав учител, който седеше при другите. Той минаваше за ярък социалист между другарите си… Той бе размирил цялото село, дето учителствувал, и бе направил хората врагове един на друг, като бе изострил силно партийните им различия.
Ангелина продължително го изгледа. До него седеше едно младо учителче, облечено прилично, с благородно и интелигентно лице. Той кряскаше на Тихчев, който бе зачел някакъв вестник:
— Тихчев, седни при мен бе! Ела да се видим.
Тихчев му подаде дружески ръка и се намести до него.
— Райко, запозна ли се с новата глушиновска учителка? — рече той, като погледна Ангелина.
— Да — произнесе Райко.
Ангелина им се усмихна.
— Ние вече се скарахме с нея — рече Тихчев, като я гледаше.
— Интересно!
— Кажете по-право, че ми се карахте, а не че се карахме, защото аз само си мълчех — рече Ангелина.
Райко се изсмя.
Тоя разговор привлече вниманието на всички. Натруфените учителки погледнаха Ангелина и се сбутаха лукаво.
— Знаеш — почна Тихчев, — тя почна вече своята обществена дейност с… грешки.
— Тихчев, не казвай, ще умра от срам — извика Ангелина и кокетливо детински си затули лицето с ръце.
Натруфените учителки пак се сбутаха. Нася хвана Ангелина за рамото и рече:
— Навярно нещо велико си направила!
— А бе хора, какво да правя, като не се досетих — прекъсна тя Тихчев, който разправяше за случката с болния.
— Ей, момиче — обърна се той любезно и весело към нея. — Ти искаш да работиш, да бъдеш полезна… Познаваш ли добре почвата? Знаеш ли материята, с която искаш да боравиш? Аз вярвам, че не — не… Всякой, който иска да бъде полезен на средата, в която работи, трябва да я познава добре… освен това трябва да бъде железен.