„А Богданов говореше, че тук човек трябва да бъде дърво“ — спомни тя думите на другаря си, но не каза нищо.
— Целият идеал за общестзена дейност на учителя може да се сведе в тия няколко думи: да си до тях и да си с тях. Инак ще се появят недоразумения и ти, явиш ли се срещу едного, обявяваш се против всички. Грешката ти спрямо едного важи спрямо всички… Да не мислиш, че сме изпълнили своя просветителен дълг, ако пред един болник, който умира, говорим, че ще му помогне докторът, който няма да дойде?
— Вие трупнахте всичко върху мен, г-н Тихчев — рече Ангелина малко докачено.
— Вашата грешка е доста характеристична, за да се говори върху нея — рече Тихчев. — Помни, че всякога трябва да се съобразяваме със случая, каквото и да предприемем. В живота на тоя народ има толкова сложни явления, че да бъдем всякога обективни в делата си значило би да правим всякога грешки.
Ангелина слушаше тия слова на Тихчев с внимание и й се струваше, че душата й се чисти от някаква си мъгла, в която тя с такава увереност се е губила.
— Значи, трябва да изучаваме дълбоко и всестранно тая среда.
— Който иска да работи, трябва да изучава. То ще каже — да се въоръжава. Животът е борба. Без борци тя не е възможна, но истински борци са въоръжените борци. Как можеш да помогнеш на слабия, ако нямаш повече сила от него?
Всички бяха се ослушали в думите на Тихчев и никой не възразяваше, защото, може би, всякой чувствуваше правотата им.
— Я оставете тия философии, холам… — каза Попски. — Взимайте си чашите!
В това време влезе докторът и прокурорът. И двамата млади, изконтени граждани с очила. Те учтиво се разкланяха с учителките и учителите, с които Попски ги запозна.
— Е, свършихте ли работата? — попита Богданов. — Аутопсията какво показа?
— Показа това, което е явно — каза докторът. — Човекът е умрял от удара… Станало сътресение на мозъка и преливане на кръв.
— Зверски удар! — рече Недосеганов.
— Как е станало това убийство? — запита Ангелина.
— Твърде просто — рече прокурорът, като намести очилата си: — Убитият, селският телчар де, пил една чаша ракия в тази кръчма… Това разгневило другият кръчмар, съсед на телчаря, на когото смятал по лесен начин да присвои част от дворът или целия… Той го среща вечерта в тъмното и заедно със синовете си пребиват човека.
— Ух, боже — рече Ангелина. — Страшно! — па се обърна към докторът:
— Господин докторе, в нашето село има една врачка, вие знаете ли това?
— Да, да.
— Защо я не премахнете някак, като й забраните да лекува?
— Правих постъпки, но кметът не ме слуша.
— Ако дохаждате често в село да прегледвате болните и да ги церите, вярвам, те сами ще я подмахнат.
— Да, но… не виждаш ли — сиромаси са, не плащат… Пък и време нямам.
Ангелина се замисли. Никой не отговори на докторовите думи. Той стана.
— А сбогом, господа! — Прокурорът го последва.
Учителите останаха сами. Ангелина погледна Тихчев, който също мислеше нещо, и рече:
— Попът ти не помага, лекарят ти не помага… Твоите другари ти не помагат — никой ти не помага. Сам работи ли се? И що може да се постигне сам? Това поприще трънливо и мъчно само на учителя ли е дадено?
Тихчев я погледна замислено и не отговори. Натруфените учителки се пак сбутаха.