За да разберем доколко има право Робърт Грейвс да избере за целите си епохата на. Юстиниановото царуване, достатъчно е да припомним само основното съдържание на различните съчинения на близкия до двора летописец Прокопий: докато „За строежите“ и „За войните“ величаят държавническата и пълководческата далновидност на владетеля и го провъзгласяват за гениален възобновител на старата слава, в апокрифната „Тайна история“, доскоро често обявявана за фалшификат, Прокопий обявява Юстиниан и съпругата му Теодора за същински демони, изпратени да унищожат човешкия род. И никак не е странно, че Грейвс се стреми да представи в почти еднаква степен и двете крайности на византийския писател. Запазвайки представата за императорската двойка, той изгражда образа на Велизарий като най-положителен и активен двигател на събитията. А те наистина следват един решителен момент в европейската история. Това, което довежда до гибелта на Римската империя (поне формално) — нахлуването от всички страни на варварски племена, — трябва да се превърне в сила за Византия чрез тяхното културно и после военно и административно асимилиране, проведено по един забележително целенасочен начин. Единството на християнската църква не се постига (това става трудно, само за определени периоди), но тя също е активен участник в този процес. И страшните преди племена постепенно се превръщат в платени пазители на сигурността на обновената империя.
Няма съмнение, че за да постигне по-голяма близост с изобразяваната епоха, понякога Робърт Грейвс прави и ненужни жертви за сметка на истинската познавателност. Той декларира, че се стреми да използува и съвременните варианти на съответните топоними, но това често довежда до сериозни обърквания (например един древен пълководец не би могъл съгласно този принцип да премине през Румъния, Югославия и Австрия, за да стигне до Италия — едва ли е нужно имената на съвременни държави да се използуват за обозначаване на географски области). Ето защо в българския превод античните имена са уеднаквени, а където е необходимо, са обяснени.
Така с внимателното си насочване към темата и сюжета, съчетано с разказваческата му дарба, Грейвс съумява да изгради роман, съдържащ в себе си всички предпоставки да привлече вниманието. Без да се натрапва, авторът внушава идеята за непреходността на човешките качества и добродетели, за привлекателността на миналото не само като дидактичен пример за съвременника, същевременно писателят се стреми да ни доближи до вековни традиции, които неотстъпно подчертава благодарение на богатата си култура. И неусетно увлечен от майсторски водената сюжетна нишка, безспорно твърде важна за творческата концепция на Грейвс, читателят стига до убеждението за значимостта на този толкова интересен век. Затова едва ли ще бъде погрешно, ако окачествим „Велизарий“ на Робърт Грейвс като „популярен исторически роман“, отдавайки дължимото на всички негови достойнства.